Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

— Ако не се съгласи, положението ще си остане такова, каквото е! — отвърна епископът.

На това Володиовски отговори:

— Който моли за примирие, той показва своя страх и безсилие, а който разчита на подкрепления, той явно не вярва на собствените си сили. Поганското куче сега е узнало това от писмото и по тоя начин ни е нанесена страшна вреда.

Като чу това, епископът се натъжи.

— Аз можех да бъда сега някъде другаде — каза той, — но задето при опасност не напуснах своето стадо, сега търпя укори.

На малкия рицар веднага му стана жал за достойния прелат, затова прегърна краката му, после му целуна ръка и отговори:

— Пази Боже аз да правя тук някакви укори, само че щом има съвет, казвам онова, което ми диктува моята експериенция.

— Какво да правим тогава? Нека да бъде mea culpa, но какво да правим? Как да поправим злото? — питаше епископът.

— Как да поправим злото ли? — повтори пан Володиовски. И той се замисли малко, а после вдигна весело глава:

— Ами може! Ваша милост панове, моля, елате с мене! И излезе, а след него офицерите. Четвърт час по-късно целият Каменец се затресе от грохота на оръдията. А пан Володиовски изскочи извън стените с доброволци и като нападна заспалите в подкопите еничари, сече ги, докато ги разпръсна и пропъди до обоза им.

После се върна при пан подолския генерал, у когото свари и епископ Лянцкоронски.

— Ваше преосвещенство — каза той весело, — ето как поправихме работата!

След това нападение нощта мина в престрелка, но прекъсвана; на разсъмване съобщиха, че няколко турци стоят край замъка и чакат да бъде изпратен някой насреща им за преговори. Така или иначе трябваше да се знае какво искат, затова старшите офицери в съвета определиха пан Маковецки и пан Мишлишевски да влязат във връзка с поганците.

Миг по-късно към тях се присъедини пан Казимеж Хумецки и тръгнаха. Турците бяха трима: Мухтар бей, Саломи, русчушки паша, и третият — Козра, преводач. Срещата стана под открито небе извън портата на замъка. Като видяха пратениците, турците започнаха да се кланят и едновременно да докосват с върха на пръстите си сърцето, устата и челото, а поляците ги приветстваха любезно и ги попитаха за какво са дошли. На това Саломи рече:

— Драги! Нашият господар понесе голяма несправедливост, за която трябва да плачат всички правдолюбиви хора и за която сам предвечният ще ви накаже, ако не я поправите бързо. Вие сами изпратихте Юрица, който се кланяше доземи пред нашия везир и го молеше за примирие, а после, когато повярвахме във вашето благородство и излязохме иззад скалите и насипите, вие започнахте да ни биете с оръдията си и като изскочихте из стените, постлахте с трупове пътя чак до шатъра на падишаха. Това провинение не може да остане ненаказано, освен ако веднага не предадете замъците и града и не изразите голямото си съжаление и мъка.

На това пан Маковецки отговори:

— Юрица е куче, превишило инструкциите, защото заповяда на слугата си да окачи бяло знаме, за което ще бъде съден. Епископът питаше лично от своя страна дали би могло да се сключи примирие, но понеже и вие не престанахте да стреляте срещу насипите през времето, когато се носеха тия писма (аз самият съм свидетел на това, защото пръснати камъни ме удариха по лицето), и вие нямахте право да искате от нас прекъсване на стрелбата. Ако сега идете с готово примирие, тогава добре, но ако не, тогава кажете, драги, на вашия господар, че постарому ще отбраняваме стените и града, докато не изгорим или — което е по-сигурно — не изгорите вие сред тия скали. Ние нямаме нищо повече да ви кажем, драги, освен да ви пожелаем Бог да умножи вашите дни и да ви даде да доживеете до дълбока старост.

След тоя разговор пратениците веднага се разотидоха. Турците се върнаха при везира, а пановете Маковецки, Хумецки и Мишлишевски — в замъка, където ги обсипаха с въпроси как са отпратили парламентьорите. Тогава те разказаха за турската декларация.

— Не я приемайте, скъпи братя — каза Казимеж Хумецки. — С две думи: тия кучета искат до довечера да им предадем ключовете на града.

Тогава се обадиха многобройни гласове, които повтаряха любимия израз:

— Ще преседне нашето месо на това поганско куче! Няма да се дадем, ще го прогоним за негов срам и позор! Не искаме!

След такова решение всички се разотидоха и стрелбата започна веднага. Турците вече бяха успели да докарат на позициите много тежки оръдия и гранатите им прехвърляха „брустверите“ и взеха да падат в града. Топчиите в града и в замъците работеха с пот на челото през останалата част от деня и през цялата нощ. Ако някой загинеше, нямаше с кого да бъде заместен, липсваха също така подавачи на снаряди и барут. Едва пред разсъмване грохотът понамаля.