Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

Но и турците копаеха подкопи, правеха насипи и докарваха върху тях тежки оръдия. Преди обаче да почнат да стрелят с тях, при насипите пристигна турски пратеник, закачи върху тръстиково копие султанско писмо и го показа на обсадените. Изпратените драгуни грабнаха веднага пратеника и го откараха в замъка. Султанът призоваваше града да се предаде, като величаеше до небесата своята мощ и милостивост.

„Моята войска — пишеше той — може да се сравни с листата по дърветата и с крайморския пясък. Погледнете нощем към небето и когато видите неизброимите звезди, ще пробудите страх в сърцата си и ще си кажете един на друг: ето такава е силата на правоверните! Но понеже аз съм милостив цар над другите царе и внук на истинския бог, затова започвам своите работи от Бога. Знайте, че аз мразя дръзкия човек, затова не се противете на моята воля и предайте вашия град. Поискате ли да ми се съпротивявате, всички ще загинете под меча, а срещу мене никой човешки глас не ще посмее да се обади.“

Дълго размишляваха какъв респонс да дадат на това писмо и отхвърлиха недипломатичния съвет на пан Заглоба да отрежат опашката на някое куче и да я изпратят в отговор. Най-после изпратиха един опитен човек, Юрица, който знаеше добре турски език, с писмо със следното съдържание:

„Ние не желаем да сърдим султана, но и не сме длъжни да го слушаме, защото не на него сме давали клетва, а на нашия господар. Каменец няма да предадем, защото клетвата ни задължава да отбраняваме до смърт крепостта и черквите.“

След тоя отговор офицерите се разотидоха по стените, а епископ Лянцкоронски и подолският пан генерал се възползваха от това и изпратиха второ писмо до султана, в което го молеха за четириседмично примирие. Когато по портите се разнесе вестта за него, вдигна се шум и задрънкаха саби.

— Ах, верицата им — повтаряше тоз-оня, — ние тук горим при оръдията, а там, зад гърба ни, изпращат писма без наше знание, при все че сме членове на съвета!

И след вечерния намаз 248 248 Мохамеданска молитва в определено време на деня (перс.). — Бел.прев. офицерите се запътиха групово при пан генерала начело с малкия рицар и пан Маковецки и двамата силно угнетени от станалото.

— Как може такова нещо? — извика латичовският столник. — Нима вече мислите за предаване, та сте пратили нов пратеник? Защо е станало това без наше знание?

— Наистина — добави малкият рицар, — щом сме повикани в съвета, без нас не може да се пращат писма. За предаване също не ще позволим да се говори; а който би искал такова нещо, нека да си даде оставката!

При тия думи той мърдаше заплашително мустачките си, защото беше крайно дисциплиниран воин и със силна болка си позволяваше да възразява на по-старшите от него. Но дал клетва да отбранява замъка до смърт, смяташе, че така трябва да говори.

Подолският пан генерал се смути и отвърна:

— Мислех, че това става с общо съгласие.

— Няма съгласие! Ние искаме да изгорим тук! — извикаха двайсетина гласа.

А генералът каза:

— Със задоволство чувам това, защото и на мене вярата ми е по-мила от живота и никога не съм се плашил и няма да се плаша. Останете, ваши милости, на вечеря и тогава ще се споразумеем по-лесно.

Но те не искаха да останат.

— Нашето място е при портите, а не на трапезата! — отвърна малкият рицар.

В това време дойде епископът и като узна за какво става дума, веднага се обърна към пан Маковецки и към малкия рицар:

— Благородни хора! — каза той. — Всеки чувства в сърцето си това, което и вие, и никой не е споменавал за предаване. Изпратих молба за четириседмично примирие. Писах така: през това време ще изпратим искане за подкрепления от нашия крал и ще изчакаме инструкции от него, а после ще стане така, както е рекъл Бог.

Като чу това, малкият рицар отново започна да мърда мустачки, но тоя път защото едновременно го овладя и яд, и присмех над такова схващане на военните въпроси. Той, войник от детски години, не можеше да повярва на ушите си, че някой е могъл да предложи на неприятеля примирие, за да има време да прати за подкрепления.

И малкият рицар взе да поглежда към пан Маковецки и към другите офицери, а те — към него.

— Шега ли е това? — попитаха няколко гласа. После всички млъкнаха.

— Ваше преосвещенство! — каза най-после Володиовски. — Аз участвах в татарските, казашките, московските, шведските войни, но не съм слушал за такива основания. Защото султанът не е дошъл тук, за да угоди на нас, а на себе си. Как той ще се съгласи на примирие, ако му се пише, че през това време ние спокойно ще чакаме подкрепления?