Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

— Дълбаят — каза пан Потоцки.

— Дълбаят — повтори малкият рицар.

После замлъкнаха. Силно безпокойство се отрази върху лицето на генерала; той вдигна ръце и притисна челото си с тях. Като видя това, Володиовски каза:

— Това е нещо обикновено при всяка обсада. При Збараж копаеха под нас денем и нощем.

Пан генералът повдигна глава.

— Какво правеше Вишньовецки срещу това?

— Местехме се от по-обширните насипи на все по-тесни.

— А ние какво трябва да правим?

— Ние трябва да вземем оръдията и каквото може с тях и да се пренесем в стария замък, защото старият е построен върху такива скали, че и с мини не ще могат да ги разбият. Аз винаги съм смятал, че новият ще послужи само за да дадем първия отпор на неприятеля, а после ще трябва сами да го вдигнем във въздуха отпред с барут и истинската отбрана ще започне едва в стария.

Настана кратко мълчание и генералът отново наведе загрижената си глава.

— Ами ако се наложи да отстъпим и от стария замък? Къде ще отстъпим? — попита той със сломен глас.

В отговор на това малкият рицар се изправи, мръдна мустачки и посочи с пръст земята.

— Аз само там! — каза той.

В тоя момент оръдията отново зареваха и цяло ято гранати полетя към замъка, но понеже беше вече тъмно, те се виждаха много ясно. Пан Володиовски се сбогува с генерала, мина покрай стените и като преминаваше от една батарея на друга, навсякъде насърчаваше, даваше съвети; най-сетне се срещна с Кетлинг и каза:

— Е, какво?

Кетлинг се усмихна приятно.

— От тия гранати е светло като в ден — каза той и стисна ръка на малкия рицар, — не си скъпят огъня за нас!

— Едно голямо оръдие им се пръсна. Ти ли го улучи?

— Аз.

— Страшно ми се спи.

— И на мене, но сега не е време.

— О — каза Володиовски, — сега и жените трябва да са неспокойни; при тая мисъл сънят бяга от очите ми.

— Молят се за нас — каза Кетлинг и вдигна очи към летящите гранати.

— Да даде Бог здраве и на моята, и на твоята!

— Между жените — започна Кетлинг — няма…

Но не довърши, защото малкият рицар се обърна в тоя момент към вътрешността на замъка и внезапно викна със силен глас:

— За Бога! Помощ! Какво виждам аз!

И се втурна напред. Кетлинг се огледа смаян; на двайсетина крачки в двора на замъка видя Башка, придружена от пан Заглоба и жмуджанина Пентка.

— При стената! При стената! — викаше малкият рицар и ги теглеше с всички сили под прикритието на бойниците.

— За Бога!… Ха! — казваше пан Заглоба запъхтян и с прекъсван глас. — Излез наглава с такава, ако можеш! Моля, убеждавам я: „Ще погубиш и себе си, и мене!“ — коленича, нищо! Можех ли да я пусна сама, а?… Уф! Нищо не помага! Нищо не помага! „Ще отида, та ще отида!“ Ето ти я!

По лицето на Баша беше изписан страх, а веждите й трепереха, като че ли ще заплаче. Но не от гранатите се страхуваше тя, не от трясъка на гюллетата, не от разпръснатите камъни, а от гнева на мъжа си. Затова сви ръце като дете, което се бои от наказание, и почна да вика с разхълцан глас:

— Не можех, Михалко! Кълна ти се, не можех! Михалко мой, не се сърди! Аз не мога да седя там, когато ти гориш тук. Не мога, не мога!…

А той наистина започна да се сърди и вече викна:

— Башка, не те ли е страх от Бога! — Но изведнъж се разчувства, гласът му спря в гърлото и едва когато тази светла, скъпа главица се облегна на гърдите му, той се обади: — Приятелю ти мой верен до смърт, приятелю ти мой!…

И я прегърна с две ръце.

А в това време Заглоба се мушна в една чупка на стената и заговори бързо на Кетлинг:

— И твоята искаше да дойде, но я излъгахме, че няма да тръгваме. Как може! В такова състояние… Артилерийски генерал ще ти се роди, да не съм Заглоба, ако не бъде генерал… Ха! На моста от града за замъка падат гранати като круши… Мислех, че ще се пръсна… от яд, не от страх… Паднах върху едни остри отломъци и така си раздрах кожата, че цяла седмица не ще мога да седна от болка. Калугерките ще трябва да ме мажат, без да се смущават от скромността си… Уф! А тия дяволи стрелят ли, стрелят, дано ги мълнии изпострелят!… Пан Потоцки иска да предаде на мене командването… Дайте на войниците да пият, че инак няма да издържат… Гледайте тая граната! Божичко! Ще падне някъде тук наблизо… Прикрийте Башка! За Бога, наблизо!…

Но гранатата не падна близо, а далече, чак върху покрива на лютеранския параклис в стария замък. Понеже сводът му беше много здрав, там бяха внесли муниции, но гранатата проби свода и запали барута. Мощен гръм, по-силен от гърма на оръдията, разтърси из основи двата замъка. От бойниците се чуха гласове на ужас, полските и турските оръдия млъкнаха.