Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

Така говореше беглецът. Като слушаха тия сведения, и пан Потоцки, и епископът, и подолският пан подкоможи, и пан Володиовски, и всички други старши офицери се силно разтревожиха. Защото те очакваха да ги нападнат и се надяваха, че поради отбранителната способност на града ще успеят да отблъсват атаките с големи загуби за неприятеля. А и от опит знаеха, че при атаки обсадителите претърпяват неизмерими загуби, че всяка отблъсната атака понижава техния дух и придава смелост на обсадените. Както збаражчаните, рицарите най-сетне се бяха влюбили в проявите на съпротива, в битките, в нападенията извън стените на крепостта, така биха могли да обикнат боя и каменецките граждани, особено ако всяко турско нападение се свършваше с поражение на турците и победа на каменечаните. Обаче редовната обсада, при която копаенето на окопи, слагането на мини и изтеглянето на оръдия по позициите значи всичко, можеше само да угнети обсадените, да понижи духа им и да ги направи склонни за преговори. А мъчно можеше да се разчита на нападения извън крепостта, защото стените не биваше да бъдат оголвани от войници, а вместо тях да бъдат поставяни слуги или граждани, които трудно биха могли да удържат срещу еничарите.

Като обсъждаха всичко това, старшите офицери се разтревожиха извънредно много и благополучният резултат от отбраната вече им се струваше по-малко вероятен. Малко вероятен беше не само поради турската сила, но и поради тях самите. Пан Володиовски беше несравним и славен воин, но той нямаше величието на големия човек. Който носи в себе си слънце, той ще успее веднага да сгрее всички, но който е пламък, дори най-горещ, той загрява само най-близките. Така беше и с малкия рицар. Той не умееше и не можеше да прелее в другите своя дух, както и своята опитност във фехтовката. Главнокомандващият пан Потоцки не беше воин, а освен това му липсваше самоувереност, вяра в другите и в Жечпосполита. Епископът разчиташе главно на преговорите; брат му имаше тежка ръка, но и умът му не беше по-пъргав. Помощ не можеха да очакват, защото хетманът пан Собески, макар да беше велик човек, по онова време бе безсилен. Безсилен беше и кралят, безсилна беше цялата Жечпосполита.

На шестнайсети август пристигнаха ханът с ордата си и Дорошенко с казаците си. Двамата заеха огромно пространство по полето при Оринин. Същия ден Суфанказ ага повика пан Мишлишецки на разговор и съветваше градът да се предаде, защото, ако стори това незабавно, може да получи такива милостиви условия, за каквито не е чувано в историята на обсадните войни. Епископът беше любопитен да узнае тия условия, но всички в съвета викнаха срещу него и изпратиха отрицателен отговор.

На осемнайсети август започнаха да пристигат турците, а заедно с тях дойде и самият султан. Те прииждаха като безкрайно море. Поляхска пехота, еничари, спахии. Всеки паша водеше войската на своя пашалък: жители на Европа, на Азия, Африка. След тях се движеше грамаден обоз от товарни коли, теглени от мулета и биволи. Този стоцветен мравуняк с различно въоръжение и облекло се нижеше безкрай. От зори до късна нощ те непрекъснато прииждаха, преместваха се от едно място на друго, настаняваха войската на позиции, въртяха се по полето, издигаха шатри, които заеха такова пространство, че от кулите и от най-високите места на Каменец изобщо не можеше да се забележи свободно от платна поле. На хората се струваше, че е паднал сняг и е покрил цялата околност. Настаняването на обоза ставаше при пушечен ек, защото еничарските отряди, които охраняваха тая работа, не преставаха да стрелят към стените; а от стените отговаряха с непрекъснат оръдеен огън. Ехото кънтеше по скалите, пушеци се издигаха нагоре и закриха небесния лазур. До вечерта Каменец беше така затворен, та навярно само гълъбите биха могли да се измъкнат от него. Огънят утихна едва когато на небето светнаха първите звезди.

През следващите няколко дни огънят от стените и към стените продължаваше непрекъснато при големи загуби за обсадителите; щом само някаква по-голяма група еничари се събереше на място, което можеше да бъде достигнато от снаряд, веднага на стената цъфваше бял дим, снарядите падаха между еничарите, а те се пръсваха като ято врабци, когато някой изстреля срещу тях шепа дребни сачми с ловна пушка. При това турците надали знаеха, че в двата замъка и в самия град има далекобойни оръдия, та разпъваха твърде близко шатрите си. По съвета на малкия рицар им позволиха да направят това и едва когато дойде време за почивка и войниците напълниха тяхната вътрешност, за да се запазят от жегата, стените се обадиха с непрестанен грохот. Настана паника: гюллетата разкъсваха платната и трошеха прътите, убиваха войниците, разхвърляха остри отломъци от скалите. Еничарите се оттегляха безредно със силни крясъци, при бягството събаряха по-далечните шатри и навсякъде сееха страх. Пан Володиовски връхлетя с конница върху така обърканите турци и ги сечеше, докато силни конни части не им дойдоха на помощ. Огъня насочваше главно Кетлинг, а освен него и ляхският кмет Циприян нанесе най-големи опустошения всред поганците. Самият той се навеждаше над всяко оръдие и сам допираше фитила; после прикриваше очи с ръка, гледаше за резултата от изстрела и се радваше в сърцето си, че действа толкова сполучливо.