Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

— Как върви работата? — попита Володиовски.

— Зле, пане командир! — отговори вахмистърът. — Тия дяволи вече са в скалата и само при изхода понякога гранатата ще засегне някого. Не сме постигнали много…

На другите места вървеше още по-зле, а на това отгоре небето се заоблачи и заваля, поради което фитилите на гранатите се мокреха. Тъмнината също пречеше на работата.

Володиовски отведе пан Мушалски малко настрана, спря се и каза внезапно:

— Слушай, ваша милост! Ами ако се опитаме да задушим тия къртици в дупките им?

— Струва ми се, че това значи сигурна смърт, защото ги пазят цели полкове от еничари! Но да се опитаме!

— Вярно, че ги пазят полкове, но нощта е много тъмна и лесно може да ги обземе паника. А помисли, ваша милост: в града мислят за предаване, защо? Защото казват: „Под вас минират, няма да удържите!“ А устата биха им се затворили, ако още тази нощ им се изпрати вест: „Няма вече мини!“ За такова нещо струва ли си човек да рискува главата си или не?

Пан Мушалски помисли малко, най-после извика:

— Струва си! За Бога, струва си!

— На едно място започнаха неотдавна да дълбаят — каза Володиовски — и тях ще ги оставим на мира, но ето че от тая и от оная страна вече са навлезли доста надълбоко. Ще вземеш, ваша милост, петдесет драгуни, ще взема и аз толкова и ще се опитаме да ги задушим. Имаш ли желание, ваша милост?

— Да, имам! Расте, расте! Ще взема в пояса си и няколко големи гвоздея за запушване на оръдия, може би по пътя ще се натъкнем на някой топ.

— Съмнявам се дали ще се натъкнем, при все че няколко оръдия се намират много близо, но вземи, ваша милост. Ще почакаме само Кетлинг, защото той по-добре от другите ще знае как да ни се притече на помощ при нужда.

Кетлинг дойде, както бе обещал, без да закъснее нито една минута, а след половин час два отряда драгуни, всеки от по петдесет души, се приближиха до отвора и започнаха да се промъкват тихо на отвъдната страна. После изчезнаха в мрака. Кетлинг заповяда да хвърлят още някое време гранати, но кратко, после спря хвърлянето и зачака. Сърцето му биеше неспокойно, защото добре разбираше колко дръзка е тази акция. Изтече четвърт час, половин час, цял, струваше му се, че те вече трябваше да са стигнали и да действат, а вместо това, като се допреше ухо до земята, отлично можеше да се чуе спокойното дълбаене.

Внезапно в подножието на замъка отляво се чу пистолетен изстрел, който не проехтя особено силно във влажния въздух и при стрелбата от окопите може би щеше да замре, без да обърне внимание на обсадените, ако не беше страхотната врява, която настъпи веднага след него. „Стигнали са — помисли Кетлинг, — но дали ще се върнат?“ А там заехтяха човешки гласове, биене на барабани, свирене на пищялки, най-сетне гърмежи на еничарки, бързи и съвсем безредни. Стреляха от всички страни и масово; явно беше, че цели отряди са се притекли на помощ на миньорите, но както предвиждаше пан Володиовски, настана бъркотия и паника обзе еничарите, които от страх да не се избиват взаимно, се обаждаха със силни гласове и стреляха слепешката, отчасти във въздуха. Крясъците и стрелбата се засилваха всяка минута. Както при вмъкването на кръвожадни белки посред глухата нощ в заспал курник в тихата постройка внезапно се вдига безкраен шум, врява и кудкудякане — такава бъркотия внезапно настана и около замъка. От окопите започнаха да хвърлят към стените гранати, за да разсеят мрака. Кетлинг насочи двайсетина оръдия към турските войски, които бяха на стража, и отговори с картеч. Пламнаха турските подкопи, пламнаха стените. В града камбаните забиха тревога, защото всички сметнаха, че турците вече са се вмъкнали в крепостта. В турските окопи смятаха обратното, че силен отряд на обсадените атакува едновременно всички миньори — и се вдигна всеобща аларма. Нощта подпомагаше дръзката акция на пан Володиовски и Мушалски, защото беше много тъмно. Оръдейните изстрели и гранатите разкъсваха само за миг мрака, който след това ставаше още по-черен. Накрай небесните язове се отвориха изведнъж и захванаха да се леят потоци дъжд. Гръмотевици заглушиха стрелбата и като образуваха цели кръгове, кънтяха, ехтяха и предизвикваха страшно ехо в скалите. Кетлинг скочи от насипите, затече се с двайсетина души към отвора и зачака.

Но не чака дълго. Скоро тъмни фигури се замяркаха между гредите, с които беше преграден отворът.

— Кой иде? — викна Кетлинг.

— Володиовски! — гласеше отговорът.

И след миг двамата рицари се хвърлиха в прегръдките си.