Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

И започнаха да дрънкат саби, да поглеждат към окопите с пламнали очи и да сумтят. Като чу това, малкият рицар зашепна въодушевено на Кетлинг:

— Нов Збараж! Нов Збараж!…

Но пан Мушалски отново взе думата:

— Ето, това чувах. Жал ми беше да се връщам, защото можех да чуя и повече, но се страхувах, че ще ме изненада денят. Затова тръгнах към окопите, от които не стреляха, за да се промъкна в мрака. Гледам, там няма редовна стража, а еничарите се влачат на групи, както и навсякъде. Приближавам се до едно голямо оръдие, никой не вика. А пан командирът знае, че взех със себе си гвоздеи за повреждане на оръдия. Пъхвам бързо един в подсипа — не влиза, защото, ако искам да влезе, трябва да го ударя с чук. Но нали Господ-Бог ми е дал необикновена сила в ръцете (ваша милост панове много пъти сте виждали моите опити), натиснах го с длан, гвоздеят изскърца малко, но влезе целият!… Страшно се зарадвах!…

— За Бога! Значи, ти, ваша милост, направи това? Повреди голямо оръдие? — питаха от всички страни.

— Повредих и това, и още едно, защото, като излезе добре работата, пак ми стана жал да си тръгвам, та отидох при второ оръдие. Ръката малко ме боли, но гвоздеите влязоха.

— Ваша милост, панове! — извика Володиовски. — Никой тук не е извършил по-голям подвиг, никой не се е увенчал с такава слава. Vivat пан Мушалски!

— Vivat, vivat! — повториха офицерите.

След офицерите завикаха войниците. Турците в окопите чуха тия възгласи и се уплашиха — и сърцата им отпаднаха още повече; а лъконосецът се кланяше на офицерите, изпълнен с радост, показваше мощната си длан, подобна на лопата, върху която се виждаха две сини петна, и казваше:

— За Бога, истина! Ето ви свидетелството, ваша милост панове!

— Вярваме! — викаха всички. — Слава на Бога, че ни се върна жив и здрав!

— Промъкнах се през прикритията им от греди — отвърна лъконосецът. — Искаше ми се да ги подпаля, но нямах с какво.

— Знаеш ли какво, Михале? — извика Кетлинг. — Моите парцали са готови, аз ще имам грижа за тия греди. Нека знаят, че първи атакуваме!

— Започвай! Започвай! — викна Володиовски.

А самият той се затече към казармата и изпрати ново съобщение в града.

„Пан Мушалски не е убит при нападението, а се върна, след като е повредил две големи оръдия. Той е бил между еничарите, които замислят бунт. След един час ще изгорим дървените прикрития, а ако бъде възможно, ще устроя нападение.“

Куриерът още не беше преминал моста, когато стените затрепераха от оръдеен грохот. Тоя път замъкът пръв започваше топовния разговор. При бледата светлина на разсъмването хвърчаха запалени парцали, пламнали знамена и падаха върху гредите. Не помогна влагата, с която нощният дъжд беше напоил дървото. Скоро гредите се подпалиха и захванаха да горят. След парцалите Кетлинг започна да сипе гранати. Уморените тълпи от еничари напуснаха още в първия момент окопите. Не свириха намаз. Пристигна самият везир начело на нови войски, но, изглежда, че съмнението се беше прокраднало и в неговото сърце, защото пашите чуха, когато мърмореше:

— Битката им е по-приятна от почивката! Какви са тия хора, които живеят в замъка!

А във войската на всички страни се чуваха тревожни гласове да повтарят:

— Малкият пес започва да хапе! Малкият пес започва да хапе!

А когато премина тая щастлива нощ, пълна с изгледи за победа, настана денят 26 август, който щеше да се окаже решителен в историята на оная война. В замъка очакваха някакъв голям напор от турска страна. И наистина при изгрев-слънце отново се чу дълбаене от лявата страна на замъка, и то толкова шумно и силно, както никога досега. Явно беше, че турците с голяма бързина правеха прокоп за нова мина, най-силна от всичките. Големи войскови части пазеха наоколо тая работа. Мравунякът в окопите се раздвижи. От множеството пъстри санджаци 252 252 Знамена (тур.). — Бел.прев. , от които като че цветя цъфнаха по полето откъм Длужко, се разбра, че самият везир пристига, за да ръководи атаката. Еничарите изтегляха нови оръдия по окопите; освен това неизброими тълпи от тях покриха новия замък, като се криеха в неговите ровове и развалини, за да бъдат готови за ръкопашен бой.

Както се каза, замъкът пръв започна оръдейния разговор, и то толкова успешно, че в окопите настана временна уплаха. Но бинбашиите мигновено възстановиха реда между еничарите и в същото време се обадиха всички турски оръдия. Хвърчаха гюллета, гранати, картечи; над главите на бранителите хвърчаха отломъци от камъни, тухли, мазилка; пушекът се смеси с праха, горещината на огъня — със слънчевата жега. На гърдите липсваше въздух, на очите — гледка; грохотът на оръдията, пръскането на гранатите, звънтенето на гюллетата по камъните, турските крясъци, възгласите на защитниците образуваха страховит оркестър, съпровождан от ехото на скалите. Обсипваха със снаряди замъка, обсипваха града, всичките порти, всичките кули. Но замъкът се отбраняваше упорито, с гръмотевици отговаряше на гръмотевиците, тресеше се, светеше, димеше, ехтеше, бълваше огън, смърт и унищожение, сякаш в него се беше запалил гневът на Зевс, сякаш се беше забравил всред пламъците, сякаш искаше да заглуши турските гръмотевици и да потъне в земята или да победи.