Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

Той строи войската, повика пан Мушалски и му каза:

— Стари приятелю, направи ми една услуга: иди веднага при жена ми и й кажи от мое име…

Тук гласът на малкия рицар пресекна за миг в гърлото.

— И кажи и от мое име: няма нищо! — добави той бързо. Лъконосецът се отдалечи. След него войската излизаше бавно. Володиовски яхна коня си и следеше похода. Замъкът се опразваше, но полека, понеже развалините пречеха на движението.

Кетлинг се приближи до малкия рицар.

— Слизам! — каза той със стиснати зъби.

— Върви, само че почакай, докато войската излезе… Върви!…

Сега двамата се прегърнаха и доста време стояха така. Очите им светеха с необикновена светлина… Най-сетне Кетлинг се затече към подземията…

А Володиовски свали шлема от главата си; погледа още тая развалини, това поле на своята слава, руините, труповете, съборените стени, насипа и оръдията, после вдигна очи нагоре и започна да се моли…

Последните му думи бяха:

— Дай й, Господи, сили да понесе това търпеливо, дай й спокойствие!…

Ах!… Кетлинг избърза, без да изчака дори излизането на полковете, защото в тоя миг бастионите се разлюляха, страхотен гръм разтърси въздуха: амбразури, кули, стени, хора, коне, оръдия, живи и мъртви, маси пръст — всичко това, избухнало нагоре като пламък, размесено, сбито сякаш в един страхотен заряд, хвръкна във въздуха…

Така загина Володиовски, Каменецкия Хектор, първият воин на Жечпосполита.

Насред съборната черква в Станиславов стоеше висока погребална подставка, обилно обградена със свещи, а върху нея в два ковчега, оловен и дървен, лежеше пан Володиовски. Капаците бяха вече заковани и в тоя момент ставаше погребението. Сърдечно желание на вдовицата беше тялото да бъде погребано в Хрептьов, но понеже цялото Подолие се намираше в неприятелски ръце, временно щеше да бъде погребано в Станиславов, защото в тоя град бяха изпратили под турски конвой каменецките exules 253 253 Изгнаници (лат.). — Бел.прев. и тук предадени в ръцете на хетманските войски.

Всички камбани на черквата биеха. Храмът беше препълнен с шляхтичи и войници, които искаха да хвърлят за последен път поглед към ковчега на Каменецкия Хектор и пръв рицар на Жечпосполита. Шепнеше се, че самият хетман ще пристигне за погребението, но понеже досега не се виждаше, а всеки момент можеше да налети татарски чамбул, реши се церемонията да не се бави повече.

Старите войници, приятели или подчинени на покойника, застанаха като венец около ковчега. Между тях бяха: лъконосецът пан Мушалски, пан Мотовидло, пан Снитко, пан Громика, пан Ненашинец, пан Нововейски и много други, предишни офицери от станицата. По странна случайност не липсваше почти никой от ония, които някога сядаха вечер на пейки край хрептьовското огнище; всички бяха излезли здрави и читави от тая война, само тоя, който им беше вожд и образец, добрият и справедлив рицар, страшен за неприятелите, мил за своите, само тоя фехтовчик над фехтовчиците със сърце на гълъб лежеше сега високо, всред светлини, при безкрайна слава, но в тишината на смъртта.

Закоравелите от войната сърца се късаха от скръб при тая гледка; жълтите светлини на свещите осветяваха суровите, опечалени лица на бойците и се отразяваха като бляскави искри в потеклите от очите сълзи. В средата на войнишкия кръг лежеше Баша, просната върху пода, а до нея старият, недъгав, сломен и цял разтреперан пан Заглоба. Тя беше дошла тук пеш от Каменец подир колата, която караше най-скъпия й ковчег, но сега бе настъпил моментът да предаде тоя ковчег на земята. И през целия път, когато вървеше замаяна и сякаш откъсната от тоя свят, и сега, при погребалната подставка, тя повтаряше несъзнателно: „Няма нищо!“ — повтаряше, защото така й беше поръчал любимият, защото това бяха последните думи, които й бе изпратил; но и в това повтаряне, и в тия думи имаше само звуци без съдържание, без истина, без значение и утеха. То не беше „няма нищо“ — а само скръб, мрак, отчаяние, мъртвота, само непоправимо нещастие, само убит и сломен живот, само побъркано съзнание, че за нея вече няма нито милост, нито надежда, а само пустош и ще бъде все пустош, която може да запълни единствено Бог, когато изпрати смъртта.

Камбаните биеха; богослужението пред главния олтар беше към края си. Най-сетне прозвуча високият глас на свещеника, който викаше сякаш от бездна: „Requiescat in pace!“ 254 254 Да почива в мир (лат.). — Бел.прев. Трескави тръпки разтърсиха Баша, а в замаяната и глава се появи само една мисъл: „Вече ще ми го вземат!…“ Но това не беше още краят на церемонията. Рицарите бяха приготвили множество речи, които щяха да бъдат произнесени при спускането на ковчега в гроба, а засега на амвона излезе свещеник Камински, същият, който в миналото често посещаваше Хрептьов и който беше миропомазал Баша при боледуването й.