Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

Отново настана мълчание, прекъсвано само от хъркането или хълцането тук-таме на недоумрелите, а също така от ударите на кирките.

Чакаха доста дълго, най-сетне вахмистърът се върна.

— Пане командир — каза той, — в новия замък няма жива душа.

Володиовски погледна смаяно Кетлинг.

— Дали вече са се отказали от обсадата, а? От тия пушеци нищо не може да се види!

Но духани от вятъра, пушеците се разредяваха и най-сетне тая димна завеса се прекъсна над града. В същия миг някакъв страшен и уплашен глас извика от кулата:

— Над портите бели знамена! Предаваме се!

Като чуха това, войниците и офицерите се обърнаха към града. Страхотно изумление се изписа по лицата, думите на всички замряха на устата и те гледаха към града през ивиците пушек.

А в града, на украинската и ляхската порта наистина се развяваха знамена, а по-нататък се виждаше още едно от кулата на Батори.

Тогава лицето на малкия рицар стана бяло като тия знамена, които се люлееха от вятъра.

— Кетлинг, виждаш ли? — прошепна той, като се обърна към приятеля си.

Лицето на Кетлинг също беше побледняло.

— Виждам — каза той.

И двамата някое време се гледаха в очите и си казваха с тях всичко, което можеха да кажат такива двама войници без петно на страх, които никога през живота си не бяха нарушили дадена дума и които се бяха заклели пред олтара по-скоро да загинат, отколкото да предадат замъка. И ето че сега, след такава отбрана, след такова сражение, което напомняше отбраната на Збараж, след отблъснатата атака и след победата, им се заповядваше да нарушат клетвата, да предадат замъка и да живеят!

Както неотдавна зловещи гюллета прелитаха над замъка, така сега рояци зловещи мисли прелитаха през главите им. И просто бездънна мъка стискаше сърцата им, мъка за две любими същества и мъка за живота и щастието; затова те се споглеждаха като замаяни, като мъртви, а понякога обръщаха пълен с отчаяние поглед към града, сякаш искаха да се убедят дали очите им не ги лъжат и дали наистина е ударил часът.

А в това време конски копита затропаха откъм града и след малко пристигна Хораим, млад адютант на подолския пан генерал.

— Заповед за командира! — викна той, като спираше жребеца си.

Володиовски взе заповедта, прочете я мълчаливо и след малко всред гробна тишина се обърна към офицерите:

— Ваша милост панове! Комисари са преминали с лодка реката и вече са заминали за Длужко, за да подпишат споразумение. След малко ще се върнат оттук… До вечерта ще трябва да изведем войската от замъка, а незабавно да забучим бяло знаме…

Никой не каза нито дума. Чуваше се само ускорено дишане и сумтене.

Най-сетне се обади Квашиброцки:

— Ще трябва да забучим знаме. Веднага ще събера хората!…

Незабавно тук-таме се чуха команди. Войниците започнаха да се строяват в редици и да вземат оръжието си на рамо. Дрънкането на мускетите и отмерените стъпки отекваха в смълчания замък.

Кетлинг се приближи до Володиовски.

— Време ли е? — попита той.

— Чакай комисарите, да узнаем условията… Най-сетне аз сам ще сляза там.

— Не! Аз ще сляза, аз по-добре познавам подземието и знам кое къде се намира.

По-нататъшният им разговор бе прекъснат от гласове, които викаха:

— Комисарите се връщат! Комисарите се връщат!

И наистина след малко тримата нещастни пратеници се появиха в замъка. Това бяха подолският съдия Грушецки, столникът Жевуски и черниговският хоронжи пан Мишлишевски. Те вървяха мрачни, с наведени глави. На гърбовете им лъщяха сърмени кафтани, получени в дар от везира.

Володиовски ги чакаше, облегнат на едно още топло и димящо оръдие, насочено към Длужко. И тримата го поздравиха мълчаливо, а той попита:

— Какви са условията?

— Градът няма да бъде грабен, животът и имотът на жителите е осигурен. Всеки, който не желае да остане, има право да напусне и да отиде, където му харесва.

— А Каменец и Подолието? Комисарите наведоха глави:

— На султана… на веки веков!…

После комисарите си тръгнаха, но не към моста, защото там вече тълпи от населението бяха задръстили пътя, а отстрани през южната порта. Като слязоха долу, те седнаха в една лодка, с която щяха да стигнат до ляхската порта. В низината между скалите покрай реката вече започнаха да се показват еничари. От града прииждаха все по-големи вълни народ и заеха площада срещу стария мост. Мнозина искаха да бягат в замъка, но полкове, които излизаха, ги спряха по заповед на малкия рицар.