Тия хора беше отгледала войната, защото тя бе отгледала цели поколения в Полша; но досега те бяха разпръснати или в услуга на враждебни една на друга партии. Сега, когато вътрешното съгласие ги събра в един стан и под едно командване, хетманът се надяваше, че ще смаже с тях могъщия Хюсеин и също така могъщия Каплан. Предвождаха тия хора опитни пълководци, чиито имена също така бяха много пъти записани в историята на последните войни в променливата поредица от поражения и победи.
Самият хетман стоеше като слънце начело на всички и ръководеше хилядите според своята воля, но кои бяха другите пълководци, които щяха да се покрият с безсмъртна слава при хотимския стан?
Това бяха двамата литовски хетмани: великият хетман Пац и полевият Михал Казимеж Радживил. Няколко дни преди боя те се бяха присъединили към коронните войски и сега, по заповед на пан Собески, се спряха на височините, които свързваха Хотим с Жванец. Дванайсет хиляди бойци слушаха техните заповеди, а между тях имаше двехилядна елитна пехота. От Днестър към юг се намираха съюзните влашки полкове, които в навечерието на битката бяха напуснали турския стан, за да се присъединят към християните. До власите се намираше пан Контски с артилерията, несравним при превземането на укрепени места, издигане на насипи и ръководене на артилерийска стрелба. Той бе учил това изкуство в чужди страни, но скоро беше надминал и чужденците в него. Зад пан Контски беше разположена украинската и мазурската пехота на Корицки; по-нататък стоеше пан полевият хетман Димитър Вишньовецки, братовчед на болния крал. Той командваше леката конница. До него се разположи със собствените си пехотни и конни хоронгви пан Йенджей Потоцки, някога противник на хетмана, днес пленен от неговото величие. Зад него и зад Корицки застанаха петнайсет хусарски хоронгви, командвани от пан Яблоновски, украински воевода; те бяха с лъскави брони, с шлемове, които хвърляха страшни сенки върху лицата, с криле на раменете. Гора от пики стърчеше над тях, но те стояха спокойно, уверени в непреодолимата си сила и сигурни, че те ще решат победата.
Към по-малките, но не по храброст, а по значение бойци спадаше пан Лужецки, подляски кастелан, чийто брат турците бяха съсекли в Бодзанов и той се бе заклел да им отмъщава до гроб; тук беше и пан Стефан Чарнецки, братов син на великия Стефан Чарнецки, полеви коронен писар. По време на обсадата на Каменец той беше при Голомб начело на шляхтичите, привърженици на краля, и за малко не предизвика вътрешна война, а сега желаеше на по-добро бойно поле да блесне с храбростта си. Беше и пан Габриел Шилницки, който бе прекарал живота си във войни, а старостта беше вече посребрила главата му; имаше разни воеводи и кастелани, по-малко известни от предишните войни, по-малко славни, но затова още по-жадни за слава.
А между рицарите, без да е окичен със сенаторски достойнства, над всички блестеше пан Скшетуски, прочутият збаражец, воин, сочен за образец на рицарите, участник във всички войни, които Жечпосполита беше водила от трийсет години насам. Косата му беше вече прошарена, но затова пък го заобикаляха шестима синове, които по сила напомняха шест глигана. По-големите от тях бяха вече изпитали войната, а двамата най-малки предстоеше да я изпитат и затова горяха от толкова голямо желание за бой, та баща им беше принуден с трезви думи да задържа тяхното нетърпение.
Шляхтичите гледаха с голямо уважение бащата и синовете, но още по-голямо възхищение будеше пан Яроцки, който по примера на някогашния чешки крал Ян беше тръгнал на война, въпреки че беше сляп с двете си очи. Той нямаше нито деца, нито роднини, слуги го водеха, хванали го под мишници, но се надяваше, че ще загине в боя и така ще услужи на отечеството и ще спечели слава. Там беше и пан Жечицки, чиито баща и брат бяха загинали през тая година. Там беше и пан Мотовидло, който току-що се беше изтръгнал от татарски плен и веднага тръгна за бойното поле заедно с пан Мишлишевски. Защото първият искаше да си отмъсти за робството, другият за нанесената му обида в Каменец, когато въпреки споразуменията и достойнствата му на шляхтич еничарите го бяха били с тояги. Бяха и някогашните рицари от станиците край Днестър, а именно подивелият пан Рушчиц и несравнимият лъконосец пан Мушалски. Той се бе измъкнал здрав и читав от Каменец, понеже малкият рицар го беше изпратил със съобщение при жена си; бяха и пан Снитко, и пан Ненашинец, и пан Громика, и най-нещастният от всички, младият пан Нововейски.
Читать дальше