В бъркотията, всред полетелите гюллета, всред огъня, праха и пушека малкият рицар се хвърляше от оръдие към оръдие, от едни стени към други, от ъгъл към ъгъл, сам заприличал на унищожителен огън. Той сякаш се двоеше и троеше; беше навсякъде, насърчаваше, викаше; където паднеше топчия, там го заместваше той — и като влееше бодрост в гърдите, отново тичаше някъде другаде. Неговото въодушевление се отрази на войниците. Те повярваха, че това е последната атака, след която ще дойдат спокойствие и слава — вярата в победата преизпълваше гърдите им, сърцата станаха твърди и упорити, боен ентусиазъм овладя умовете. Възгласи и предизвикателни думи непрекъснато се изтръгваха от гърлата им. Някои ги обземаше такава ярост, че се прокрадваха извън стените, та отблизо да се заловят гуша за гуша с еничарите.
Те на два пъти под прикритието на пушеците тръгнаха в плътна маса към отвора и два пъти се оттеглиха панически, като настлаха земята с трупове. Към обед им пратиха на помощ маса от опълчение и джамак, но тия по-слабо обучени тълпи, макар и тласкани отзад с копия, само виеха с ужасни гласове и не искаха да вървят срещу замъка. Пристигна каймакаминът — нищо не помогна! Всеки момент имаше опасност да избухне паника, граничеща с умопобъркване, затова накрай оттеглиха хората и само оръдията продължиха да действат без отдих, като бълваха гръм след гръм, светкавица подир светкавица.
Така протичаха цели часове, слънцето вече беше слязло от зенита си и поглеждаше към сражението без лъчи, червено, задимено, сякаш закрито от лека мъгла.
Към три часа след пладне оръдейният грохот стана толкова силен, че на стените не можеха да се чуят и най-силно крещяните в ушите думи. Въздухът в замъка се сгорещи като в пещ. Водата, с която поливаха нажежените оръдия, веднага се превръщаше в пара, смесваше се с пушка и закриваше изгледа, но оръдията гърмяха непрекъснато.
Веднага след три часа бяха разбити двете най-големи турски оръдия. Няколко минути по-късно се пропука една мортира близо до тях, улучена с гюлле. Топчиите гинеха като мухи. Всеки миг ставаше по-очевидно, че неукротимият пъклен замък взема връх в боя, че ще надкрещи турските гърмежи и че той ще изрече последната дума… на победата.
Турският огън постепенно започна да отслабва.
— Краят наближава! — викна с всички сили Володиовски в ухото на Кетлинг, за да може той да го чуе всред тоя ехтеж.
— И аз така мисля! — отговори Кетлинг. — Дали до утре или за по-дълго?
— Може и за по-дълго. Днес победата е на наша страна!
— И благодарение на нас!
— Ще трябва да помислим за новата мина. Турският огън отслабваше още повече.
— Да продължаваме да бием с оръдията! — извика Володиовски.
И се затече между топчиите.
— Огън, момчета — викна той, — докато и последното турско оръдие не престане да действа! За славата на Бога и на пресветата Дева! За славата на Жечпосполита! Огън!
А войниците, като видяха, че и тази атака е вече към края си, се обадиха с гръмък, радостен възклик и с още по-голямо въодушевление започнаха да стрелят към турските окопи.
— Вечерен намаз ще ви засвирим, кучета такива, намаз — викаха многобройни гласове.
Внезапно стана нещо странно. Ето че всички турски оръдия замлъкнаха изведнъж, сякаш някой ги преряза с нож. Замлъкна също така и стрелбата на еничарките от новия замък. Старият замък гърмя още някое време, но накрай офицерите взеха да се споглеждат и да се питат един друг:
— Какво е това? Какво стана?
Кетлинг, поразтревожен, също спря стрелбата. Тогава един от офицерите се обади високо:
— Навярно под нас има мина и ще я запалят сега!…
Володиовски го прониза със страшен поглед.
— Мината не е готова, а и да беше готова, от нея ще хвръкне във въздуха само лявата стена на замъка — и ние ще се отбраняваме от развалините, докато дишаме — разбираш ли, ваша милост?
После настана тишина. Не я смути нито един гърмеж, нито от града, нито от окопите. След грохота, който тресеше стените и земята, в тая тишина имаше нещо тържествено, но едновременно и зловещо. Очите на всички се напрягаха към окопите, но зад облаците дим не се виждаше нищо.
Внезапно от лявата страна се чуха отмерени удари с кирки.
— Казвах аз, че едва сега дълбаят, за да слагат мина! — обади се Володиовски.
Сега той се обърна към Люшня:
— Вахмистър! Ще вземеш двайсет души и ще надникнеш в новия замък.
Люшня изпълни бързо заповедта, взе двайсет души и след миг изчезна заедно с тях оттатък отвора.
Читать дальше