Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

А сам той се поразпали и като видя, че еничарите са вече притиснати до самата река, втурна се във вихъра на боя, изравни се с драгуните и започна работа.

На моменти удряше пред себе си, на моменти се обръщаше наляво или надясно, мушваше леко и не гледаше повече, а при всеки удар бяла шапка падаше на земята. Еничарите захванаха уплашено да се блъскат с крясък пред него, а той удвои бързината на ударите си и макар сам да остана спокоен, никое око не можеше да следи движенията на неговата рапира и да разбере кога сече и кога мушка, защото сабята му образуваше само едно светлисто колело около неговата особа.

Пан Лянцкоронски, който отдавна беше чувал за него, че е майстор над майсторите, но досега не го беше виждал в бой, чак престана да се бие и гледаше смаян, без да може да повярва на очите си, че един човек, макар и майстор, макар и обявен за най-добър рицар, може да направи толкова нещо. И той се хвана за главата, а бойците наоколо чуваха само как повтаряше непрекъснато: „За Бога, нищо не е онова, което се говореше за него!“ А други викаха: „Гледайте, защото това няма да видите никъде по света!“ А Володиовски продължаваше да работи. Най-сетне изтласкаха до реката еничарите, които сега почнаха да се блъскат безредно, за да се качат на саловете. Но понеже саловете бяха много, а се връщаха по-малко хора, отколкото бяха дошли, те се побраха бързо и лесно. Тежките весла се раздвижиха веднага и между конницата и еничарите се отвори водно пространство, което се разширяваше с всеки момент… Но от саловете започнаха да гърмят пушки еничарки, срещу които драгуните отговориха с гръм от бандолетите си; пушеците се издигнаха като облак над водата, после се разтегнаха в дълги ивици. Саловете с еничарите в тях се отдалечаваха все повече. А драгуните, спечелили боя, вдигнаха страшен вик и като заплашваха бегълците с пестници, викаха подир тях:

— Елате, кучета! Елате!…

Макар куршумите още да плющяха, пан Лянцкоронски прегърна Володиовски при самия бряг.

— На очите си не можех да повярвам! — каза той. — Това са mirabilia 245 245 Чудесии (лат.). — Бел.прев. , ваша милост, които заслужават златно перо!

А Володиовски:

— Вродена способност и опитност, това е всичко! Колко войни са ми минали вече през главата!

След тия думи той отвърна с прегръдка на прегръдката на Лянцкоронски, освободи се от обятията му и като погледна към брега, възкликна:

— Гледай, ваша милост, защото ще видиш друга рядкост!…

Подкоможият се обърна и забеляза един офицер, който опъваше лък от брега. Това беше пан Мушалски.

Преславният лъконосец досега воюваше заедно с другите и водеше ръкопашен бой с неприятеля, но сега, когато еничарите се бяха вече толкова отдалечили, че куршумите от техните и нашите пушки не достигаха, той извади лъка изпод бедрото си, застана на едно място, където брегът беше по-висок, и най-напред опита с пръст тетивата, а после, когато тя избръмча високо, сложи переста стрела и се прицели.

В тоя именно момент към него се обърнаха Володиовски и Лянцкоронски.

Това беше прекрасна картина! Лъконосецът седеше на кон, лявата си ръка държеше изпъната напред, в нея лъкът като в клещи, а дясната притегляше все по-силно към зърното на гръдта си, та чак жилите изскочиха на челото му, и се целеше спокойно.

В далечината под облак от пушеци се виждаха двайсетина сала, които се плъзгаха по реката, придошла силно поради топенето на снеговете в планините, но толкова прозрачна този ден, че в нея се отразяваха саловете и седналите на тях еничари. Бандолетите от брега бяха замлъкнали: очите се обърнаха към пан Мушалски или в посоката, към която щеше да полети убийствената стрела.

Изведнъж тетивата бръмна високо и перестият пратеник на смъртта изскочи от лъка. Никое око не можа да долови неговия полет, но всички видяха отлично как застаналият при едно весло едър еничарин разпери внезапно ръце, завъртя се на място и цопна във водата. Бистрата бездна плисна под неговата тежест, а пан Мушалски каза:

— За тебе, Дидюк!…

После посегна за втора стрела.

— В чест на пан хетмана! — обърна се той към другарите си.

Те затаиха дъх; след миг въздухът отново избръмча и втори еничарин падна на дъното на сала.

По всички салове веслата се задвижиха по-бързо, те биеха буйно светлата повърхност, но несравнимият стрелец с лък сега се обърна с усмивка към малкия рицар:

— В чест на достойната съпруга на ваша милост!

И за трети път опъна лъка, за трети път пусна горчива стрела, а тя за трети път потъна до половината в човешко тяло. Възклик на триумф гръмна на брега, възклик на ярост от саловете, след което пан Мушалски се оттегли, а подир него се отдръпнаха и другите победители през днешния ден — и тръгнаха към града.