Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

— Ваша милост панове — каза той, — реката не се вижда, защото целият Днестър е покрит със салове.

— Прехвърлят ли се? — попитаха всички едновременно.

— Точно така! Турците на салове, а чамбулите през бродовете за конските опашки.

Пан Лянцкоронски, без да се колебае повече, веднага нареди да бъдат потопени старите гаубици на замъка, а от вещите каквото може да се скрие или откара в Каменец. Володиовски яхна коня и тръгна начело на хората си да наблюдава прехвърлянето от едно далечно възвишение.

Пашите Халил и Мурад наистина се прехвърляха. Докъдето стигнеше поглед, се виждаха салове, чиито весла удряха бистрата вода с отмерени движения. Преминаваха голям брой еничари и спахии, защото саловете бяха отдавна вече приготвени в Хотим. Освен това по-нататък край брега стояха огромни маси войска. Володиовски предполагаше, че започват строеж на мост. Все пак султанът още не беше тръгнал с главната си сила. В това време пан Лянцкоронски пристигна с хората си и двамата с малкия рицар тръгнаха за Каменец. В града ги очакваше пан Потоцки. В квартирата му беше пълно с висши офицери, а пред нея стояха тълпи от мъже и жени, неспокойни, загрижени, любопитни.

— Неприятелят се прехвърля и Жванец е завзет! — каза малкият рицар.

— Строителните работи са завършени и чакаме! — отговори пан Потоцки.

Вестта стигна до тълпите, които започнаха да шумят като вълни.

— Към портите! — викаха из града. — Неприятелят е в Жванец!

Гражданите и гражданките тичаха към крепостните бастиони, като мислеха, че от тях ще съзрат неприятеля, но войниците не искаха да ги пуснат по местата, предназначени за военните части.

— Вървете си по къщите — викаха те към тълпите, — защото, ако ни пречите на отбраната, жените ви скоро ще видят турците отблизо!

Все пак в крепостта не цареше тревога, защото вестта за днешната победа я беше обиколила и естествено — преувеличена. За преувеличенията помагаха и войниците, които разказваха чудесии за сблъскването.

— Пан Володиовски разбил еничарите, самата султанска гвардия — повтаряха всички уста. — Не могат поганците да се мерят с пан Володиовски! Самия паша съсякъл. Дяволът не е толкова страшен, колкото го рисуват! Ето че не издържали срещу нашата войска! Пада ви се, кучета такива! Смърт за вас и за вашия султан!

Гражданките още веднъж дойдоха при окопите, кулите и бастионите, но натоварени с бутилки водка, вино и медовина.

Тоя път ги приеха с готовност и всред войниците започна веселба. Пан Потоцки не се противопостави, защото искаше да запази у войниците бодър дух и хубаво настроение, а понеже в града и замъка имаше неизмерими количества муниции, разреши да дават залпове с надежда, че тия отгласи на радост ще смутят значително неприятеля, ако ги чува.

А пан Володиовски дочака здрача в квартирата на подолския генерал, яхна коня и се опита да се промъкне тихо до манастира, придружен само от един слуга, за да се намери час по-скоро при жена си. Но хитростта му не помогна. Познаха го и веднага многобройна тълпа обгради коня му. Започнаха възгласи и приветствия. Майки вдигаха децата си към него.

— Ето, той е! Гледайте и помнете! — повтаряха многобройни гласове.

Възхищаваха му се безкрайно, но хората, които не познаваха войната, се учудваха най-много на дребния му ръст. В главата на тия жълтогащници не можеше да се побере удивлението как тоя толкова малък човек с толкова весело лице може да бъде най-страшният воин на Жечпосполита, с когото никой не можеше да се мери. А той минаваше на кон между тълпата, от време на време помръдваше жълтите си мустачки и се усмихваше, защото все пак беше доволен. Когато най-сетне пристигна в манастира, Михал падна в отворените прегръдки на Баша.

Тя вече знаеше за днешните му подвизи и всичките му майсторски удари, защото преди малко у нея беше подолският пан подкоможи, който й разказа подробно всичко като очевидец.

Башка още в началото на разказа повика жените, които се намираха в манастира, а именно игуменката Потоцка, пани Маковецка, пани Хумецка, Кетлинг, Хочимирска, Богуш и докато пан подкоможият разказваше, тя започна да се перчи пред тях.

Володиовски дойде само миг след разотиването на жените.

След като се наситиха на приветстването си, умореният малък рицар седна да вечеря. А Башка седеше до него и сама му сипваше храна в чиниите и доливаше медовина в чашата. Той ядеше и пиеше с апетит, защото през целия ден не беше сложил почти нищо в уста. През паузите разказваше по нещичко, а Башка слушаше с блеснали очи, разтърсваше глава според обичая си и питаше: