Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

Пан Вашилковски не знаеше нищо за еничарите, които се бяха спотаили от другата страна на къщите откъм реката, и полетя с хората си със същия устрем подир татарите или по-право подир половината чамбул, настигна го бързо и започна да сече ония, които имаха по-лоши коне и не можеха да бягат бързо. Тогава другата половина на чамбула се обърна, за да го обгради, но в тоя момент се нахвърлиха доброволците, в същото време изскочи и пан подкоможият с киевците. Притиснати от няколко страни, татарите се пръснаха за миг като пясък — и започна гонене на купчина подир купчина, на мъж подир мъж, като от ордата се стелеха гъсто трупове, особено от ръката на пан Вашилковски, който в заслепението си сам нападаше цели купища, както ястреб напада орляк врабци или жълтурки.

Но пан Володиовски, прозорлив и хладнокръвен войник, не пусна драгуните от ръцете си. Също както оня, който държи песовица ловни кучета за здрави ремъци, не ги пуска подир какъв да е дивеч, а едва когато види блесналите очи и белите зъби на опасен глиган, така и малкият рицар, презрял страхливата орда, следеше дали зад нея няма спахии, еничари или някаква друга елитна част.

В тоя миг до него дотича пан Хероним Лянцкоронски със своите киевци.

— Ваша милост! — извика той. — При реката има еничари, да ги притиснем!

Володиовски извади рапирата от ножницата и изкомандва:

— Напред!

Всеки от драгуните стегна поводите, за да държи коня си по-сигурно в ръка, след което редиците се наведоха малко напред и тръгнаха така опитно, като че да бяха на учение. Отначало се движеха тръс, после галоп, но още не пускаха конете си в най-бърз бяг. Едва когато минаха къщите, разположени при реката, източно от замъка, видяха белите плъстени шапки на еничарите и разбраха, че ще имат работа не с башибозук, а с редовна еничарска войска.

— Бий! — викна Володиовски.

И конете се изпънаха, като почти докосваха земята с коремите си и отхвърляха с копита бучки втвърдена пръст.

Еничарите не знаеха каква сила иде на помощ на Жванец и наистина отиваха към реката. Един техен отряд от двеста и няколко десетки души вече се намираше на брега и първите му редици бяха започнали да се качват на саловете; втори отряд, също така силен, се приближаваше бързо, но в отличен ред, когато съзря, че връхлита конница. Тогава се спря и в един миг се обърна срещу неприятеля. Пушките се наведоха като плет и изтрещя залп като на учение. Нещо повече, упоритите войници разчитаха, че другарите им от брега ще ги подкрепят с огъня си, и не само не офейкаха след залпа, но се свикаха, тръгнаха зад пушека и атакуваха яростно конницата със саби. Това беше дързост, на каквато бяха способни само еничарите, но те заплатиха скъпо, защото конницата, дори да иска, не можеше да задържи конете, та удари върху тях като чук, разби ги в миг и започна да сее ужас и гибел.

Първата редица рухна под силата на напора като нива, люшната от вятър. Наистина мнозина паднаха само от връхлитането, после скачаха и бягаха безредно към реката, откъдето другата част гърмеше непрекъснато, като се целеше високо, за да може над главите на своите да удря драгуните. За кратко време между еничарите при саловете се виждаше, че има колебание и неувереност дали да се качат на саловете или да последват примера на втория отряд и да атакуват конницата в ръкопашен бой. Но от тая стъпка ги възпря видът на побягналите групи, които конницата притискаше с конските гърди и сечеше толкова жестоко, че нейната ожесточеност можеше да се сравнява като че ли само с опитността й. Случваше се някоя такава група, притисната прекалено много, да се обръща в отчаянието си и да започва да хапе, както хапе притиснат звяр, щом види, че за него вече няма възможност за бягство. Но тъкмо тогава застаналите на брега бойци можаха да видят като на длан, че е невъзможно да се удържи срещу студеното оръжие на тая конница, толкова много ги превъзхожда тя в ползването му. Тя сечеше еничарите по главите, лицата и вратовете с такава опитност и бързина, че окото почти не можеше да долови движението на сабите. И както ратаите в заможно стопанство, когато очукват добре изсъхнал грах, удрят ревностно и бързо по гумното, та целият двор ехти от ударите, а олющеното зърно се пръска на всички страни, така и цялото крайбрежие ехтеше от ударите на сабите, а купища еничари, лющени безмилостно, се пръскаха на всички страни.

Пан Вашилковски се хвърляше в боя начело на своята лека конница, без да мисли за собствения си живот. Но както опитният косач ще надмине по-силния от себе си, но по-малко опитен в коситбата ратай, защото, докато тоя се измаря и покрива с обилна пот, оня непрекъснато върви напред и стеле пред себе си откоси — така пан Володиовски превъзхождаше увлеклия се младеж. Пред самото сблъскване с еничарите той пусна драгуните напред, а сам остана малко по-назад, за да може да наблюдава цялата битка. Така, застанал по-надалеко, наблюдаваше внимателно, час по час се хвърляше в боя, удряше, насочваше, отново оставяше битката да се отдалечи от него и отново гледаше, отново удряше. Както бива обикновено при битка с пехота, така и сега се случи, че в устрема си конницата отмина побегналите. Двайсетина от тях, като нямаха възможност да отидат към реката, се обърнаха да бягат към града, за да се скрият в слънчогледите, които растяха пред самите къщи. Но пан Володиовски ги забеляза, настигна първите двама и нанесе между тях два леки удара, а те паднаха веднага, заритаха земята с крака и душите им отлетяха през отворените рани заедно с кръвта. Третият видя това и гръмна срещу малкия рицар с пушка, но не улучи, а малкият рицар го фрасна с острието между носа и устата и така го лиши от живот. После незабавно се втурна подир другите. И селско момче не набира толкова бързо израсналите на купчина гъби, както той набра бегълците, преди да стигнат до слънчогледите. Само последните двама бяха хванати от жванецки жители, на които малкият рицар заповяда да ги запазят живи.