Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

След като се разпоредиха така, всички доволни отидоха на вечеря у пан подолския генерал, който на това пиршество особено почете пан Володиовски и с отреденото му място, и с виното, и с гозбите, и с речите, като предвиждаше, че след обсадата към прозвището „Малкия рицар“ потомството ще добави още „Каменецкия Хектор“. А пан Володиовски заяви, че възнамерява да служи с цялата си преданост и за тая цел иска да даде известен обет в катедралата, поради което моли епископа да му разреши да направи това утре. Епископът обеща с готовност, защото виждаше, че от този обет може да излезе нещо хубаво за всички.

На другия ден в катедралата се състоя голяма служба. Рицарите, шляхтата, войниците и обикновеното население я слушаха съсредоточено и с повишен дух. Пан Володиовски и Кетлинг лежаха пред олтара с разперени ръце; Кшиша и Баша бяха коленичили до самата преграда на олтара и плачеха, защото знаеха, че този обет може да изложи на опасност живота на мъжете им. След свършването на литургията епископът се обърна към народа с причастието; тогава малкият рицар стана и като коленичи на стъпалата на олтара, каза с развълнуван, макар и твърд глас:

— За особените благодеяния и рядкото покровителство, което съм получил от Всевишния и неговия единствен син, аз се чувствам особено задължен и се кълна и обещавам, че както Бог и неговият син са ми помагали, така и аз до последния си дъх ще защитавам светия кръст. А понеже ми е поверено командването на отбраната на стария замък, докато съм жив и докато мога да движа ръцете и краката си, няма да пусна в замъка неприятеля, който живее в разврат, нито ще отстъпя от стените, нито ще забуча бяло знаме, дори ако трябва да бъда заровен под развалините… Да ми помагат Бог и светият кръст, амин!

В черквата настана тържествена тишина, а после се чу гласът на Кетлинг.

— Обещавам — каза той, — че за особените благодеяния, които получих в това си отечество, до последната си капка кръв ще отбранявам замъка и по-скоро ще бъда погребан под неговите развалини, отколкото неприятелски крак да стъпи на стените му. И както давам тая клетва от искрено сърце и с искрена благодарност, нека така ми помагат Бог и светият кръст, амин.

А епископът наведе светата чаша с причастието и даде да я целуне най-напред пан Володиовски, после Кетлинг. При тая гледка многобройните рицари зашумяха в черквата. Чуха се гласове:

— Всички се заклеваме!

— Един върху друг ще паднем!

— Няма да падне крепостта!

— Заклеваме се! Заклеваме се! Амин! Амин! Амин!

Сабите и рапирите излязоха с шум от ножниците и в черквата стана светло от стоманата. Този блясък освети страшни лица, пламнали очи и силен, неизразим ентусиазъм обзе шляхтата, войниците, народа.

Изведнъж забиха всички камбани, органът гръмна, епископът запя: „Sub Tuum praesidium“ 244 244 Под твоя закрила (лат.). — Бел.прев. — сто гласа прозвучаха в отговор и така се молиха за крепостта, която беше страж на християнството и ключ на Жечпосполита.

След свършване на службата Кетлинг и Володиовски излязоха от черквата, хванали се под ръка. По пътя ги кръстеха и благославяха, защото никой не се съмняваше, че те по-скоро ще загинат, отколкото да предадат замъка. Но не смърт, а победа и слава като че ли се носеха над тях — и навярно всред цялата тая навалица само те единствени знаеха с каква страшна клетва се бяха свързали. Може би също така предчувстваха гибелта, която увисна над главите им, и двете любещи ги сърца, защото нито Баша, нито Кшиша можеха да се успокоят, а когато най-после Володиовски се намери в манастира при жена си, тя, захласната в плач и ридание като малко дете, се притисна до гърдите му и каза с прекъслечен глас:

— Помни… Михалко, че… — не дай Боже да ти се случи нещастие… аз… аз… не зная… какво… ще стане… с мене!…

И се разтресе от плач: малкият рицар беше също така силно развълнуван. Жълтите му мустачки току се издаваха напред и отдръпваха, най-сетне той каза:

— Ех, Башка… трябваше!…

— Аз бих предпочела да умра! — каза Баша.

Като чу това, малкият рицар започна да мърда още повече мустачки, повтори няколко пъти:

— Тихо, Башка!… Тихо! — и най-сетне заговори така, за да успокои любимата повече от всичко жена: — А помниш ли какво казах, когато Господ-Бог ми те върна? Казах така: „С каквото имам възможност да ти се отплатя, Господи-Боже, това ти обещавам. След войната, ако остана жив, ще издигна черква, но през войната ще трябва да направя нещо значително, за да не ти се отплатя с неблагодарност.“ Какво значи замъкът! И това е малко за такова благодеяние! Дойде времето! Нима е достойно спасителят да си каже: „Обещание, празна приказка?“ Нека по-скоро да ме смажат камъните на замъка, отколкото да наруша честната рицарска дума, която съм дал пред Бога! Трябва, Башка! Това е всичко!… Да вярваме в Бога, Башка!…