Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

Още същия ден пан Володиовски замина с хоронгвите на помощ на пан Вашилковски, който се бе спуснал към Гринчук, тъй като бе дошла вест, че там татарите нахлули ненадейно, пленявали хората, грабели добитъка, но не палели селата, за да не бъдат открити. Пан Вашилковски ги разгромил веднага, освободил робите и взел пленници. Пан Володиовски откара тия пленници в Жванец и поръча на пан Маковецки да ги подложи на разпит и да запише подробно показанията им, за да бъдат препратени на хетмана и на краля. Татарите признаха, че преминали границата по перкулабска заповед и им бил придаден в помощ ротмистър Стинган от Влашко. Но макар и печени на огън, не знаеха да кажат къде можеше да се намира сега турският султан с цялата си сила, защото те вървели напред на разкъсани групи и не поддържали връзка с главния стан.

Всички обаче единодушно твърдяха, че султанът е тръгнал със силите си, че иде към Жечпосполита и навярно скоро ще се яви при Хотим. В тия показания нямаше нищо ново за бъдещите защитници на Каменец, но понеже в кралския двор във Варшава не вярваха, че ще има война, подолският пан подкоможи реши да изпрати пленниците заедно с техните новини във Варшава.

Разездите се върнаха доволни от първия поход. А ето че вечерта при Володиовски пристигна секретарят на неговия побратим Хабарескул, старши хотимски перкулаб. Той не донесе никакво писмо, защото перкулабът се страхуваше да пише, но му бе поръчал да каже устно на неговия побратим Володиовски, „зеница на окото му“ и „обич на сърцето му“, да бъде нащрек и ако Каменец не разполага с достатъчно войска за отбрана, да напусне града под някакъв предлог, защото втори ден вече в Хотим очакват султана с всичките му сили.

Володиовски поръча на секретаря да поблагодари на перкулаба и като го награди, изпрати го обратно, а сам той веднага уведоми командирите за приближаването на опасността.

Вестта, макар и очаквана всеки час, направи силно впечатление. Удвоиха енергията при строителните работи в града, а пан Хероним Лянцкоронски незабавно тръгна за своя Жванец, за да следи оттам какво става в Хотим.

Известно време мина в очакване, най-сетне на втори август, празника Света Богородица ангелска, султанът пристигна при Хотим. Полковете се разляха като безбрежно море — и при вида на последния укрепен град в границите под властта на падишаха от стотици хиляди гърла се изтръгна възгласът: „Аллах! Аллах!“ От другата страна на Днестър се простираше беззащитната Жечпосполита, която тия безбройни войски щяха да залеят като наводнение или да погълнат като огън. Огромните маси войска не можеха да се поберат в крепостта, затова се разположиха на полето, по същите ония места, където преди няколко десетки години също такава многобройна армия на пророка беше разгромена от полските саби.

Сега изглеждаше, че е дошъл часът на отмъщението и никой в тия диви пълчища, като се почне от султана, та се свърши с обозния нестроевак, не предчувстваше, че това поле за втори път ще се окаже зловещо за полумесеца. Надежда, не, дори сигурност в победата оживяваше всички сърца. Еничарите и спахиите, башибозушките тълпи от Балкана, от Родопските планини, от Румелия, от Пелион и Оса, от Кармел и Ливан, от арабските пустини, от бреговете на Тигър, от низините на Нил и спечените африкански пясъци с диви възгласи искаха да бъдат прехвърлени незабавно на отвъдния бряг на „неверните“. Но в това време муезините от хотимските минарета започнаха да зоват за молитва и всичко утихна. Море от глави с чалми, качулки, фесове, бурнуси, кефии и стоманени шлемове се наведоха към земята и по полето се понесе глухото шепнене на молитва, подобно на бръмчене на огромен рой пчели, и прекъсвано от полъсите на вятъра, летеше зад Днестър към Жечпосполита.

След това се обадиха барабани, тръби и пищялки и дадоха знак за почивка. Макар че войските бяха вървели бавно и удобно, падишахът искаше да им даде добра почивка след дългия път чак от Адрианопол. Самият той извърши обредното си измиване в един бистър извор, който бликаше близо до града, и тръгна за хотимския конак, а по полето започнаха да опъват шатри на полковете, които скоро покриха като сняг необгледното пространство наоколо.

Денят беше прекрасен и свършваше спокойно. След последните вечерни молитви станът се отдаде на почивка. Засветиха хиляди и стотици хиляди огньове, чието трептене гледаха с тревога от отсрещния жванецки замък, защото те бяха заели толкова голямо пространство, та войниците, които бяха ходили на разузнаване, като докладваха какво са видели, казваха „че цялата Молдавия в огньове“ им се струвала. Но колкото повече ясният месец се изтъркулваше все по-нагоре по звездното небе, огньовете, освен тия на стражата, гаснеха, станът утихваше и всред мълчанието на нощта се чуваше само цвиленето на конете и ревът на биволите, които пасяха по тарабанските ливади.