Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

Но на другия ден още призори султанът заповяда на еничарите, татарите и липковците за преминат Днестър и да заемат както градчето Жванец, така и замъка. Храбрият Хероним Лянцкоронски не ги чакаше зад стените, но със своите четирийсет татари, осемдесет киевци и една собствена шляхтичка хоронгва удари еничарите при брода и въпреки гъстия огън от пушките смути тази най-добра пехота така, че тя почна да се оттегля безредно във водата. Но в това време един чамбул, подпомогнат от липковците, се прехвърли отстрани и се вмъкна в града. Пушеците и виковете предупредиха храбрия пан подкоможи, че градът е вече в ръцете на неприятеля, затова той заповяда да се оттеглят от брода, за да отидат на помощ на нещастните жители. Еничарите като пехота не можеха да го преследват, а той летеше с пълна бързина на помощ. И вече пристигаше, когато внезапно неговите четирийсет татари хвърлиха знамената си и преминаха на страната на неприятеля. Настана много опасен момент — чамбулът, подпомаган от липковците, предположи, че измяната ще предизвика бъркотия, та атакува направо и с голям устрем пан подкоможи. За щастие киевците, насърчени от примера на вожда си, оказаха енергична съпротива, а шляхтичката хоронгва бързо разби неприятеля, който и не беше в състояние да оказва отпор на редовната полска конница. Пясъкът пред града веднага се покри с трупове, особено на липковци, защото те по-упорито от обикновените татари оказваха съпротива. Много от тях бяха съсечени и по улиците, след което пан Лянцкоронски, като видя, че откъм водата се приближават еничари, се скри зад стените, но преди това изпрати в Каменец искане за подкрепления.

Падишахът не мислеше още в тоя ден да превзема жванецкия замък, защото правилно смяташе, че ще го сломи за миг при общото прехвърляне на войската. Искаше само да заеме града и понеже предполагаше, че изпратените части са напълно достатъчни за това, не прати повече нито еничари, нито татари. А тия, които бяха вече отсам реката, след оттеглянето на пан подкоможи зад стените отново заеха града и не го палеха, за да може в бъдеще да служи за убежище и на тях самите, и на други части, но започнаха да се разпореждат в него със сабя и кинжал. Еничарите хващаха младите жени за войнишко забавление, а мъжете и децата съсичаха с брадви; татарите бяха заети със задигане на плячка.

Внезапно от кулата на замъка видяха, че откъм Каменец се приближава някаква конница. Щом чу това, пан Лянцкоронски излезе сам на кулата заедно с няколко офицери и като насочи далекогледа си през една бойница, дълго и внимателно гледа към полето и най-сетне каза:

— Това е лека конница от хрептьовския гарнизон, същата конница, начело на която Вашилковски беше ходил в Гринчук. Сигурно и сега е изпратен пак той.

После отново взе да гледа:

— Виждам доброволци; навярно Войчех Хумецки!

А след малко:

— Слава Богу! И самият Володиовски иде, защото виждам драгуни. Ваша милост панове, и ние ще изскочим иззад стените и с Божия помощ не само ще прогоним неприятеля от града, но и ще го отхвърлим отвъд реката!

След тия думи той се затече с всички сили надолу, за да стегне своите киевци и шляхтичите. В това време в града татарите първи съзряха приближаващите се хоронгви, завикаха пронизително: „Аллах!“ и взеха да се събират в чамбул. По всички улици се чу биене на барабани и засвириха пищялки; еничарите веднага се строиха с оная бързина, по каквато малко други пехоти на света биха могли да се сравняват с тях.

Чамбулът излетя извън града като духнат от вятъра и връхлетя срещу леката хоронгва. Самият чамбул освен липковците, голяма част от които пан Лянцкоронски бе избил, беше три пъти по-многоброен от жванецкия гарнизон и пристигащите на помощ хоронгви, поради което не се поколеба да нападне пан Вашилковски. Но пан Вашилковски, невъздържан младеж, който еднакво алчно, както и сляпо се хвърляше срещу всяка опасност, веднага заповяда на хората си да се понесат с най-голям устрем и летеше като вихрушка, без да мисли за броя на неприятелите.

Тая смелост смути татарите, които изобщо не обичаха ръкопашните срещи. Затова въпреки виковете на мурзите, които се движеха отзад, въпреки пронизителното свирене на пищялките и гласа на барабана, който гърмеше за „кесим“ — тоест да се секат главите на неверните, — те веднага започнаха да спират, да задържат конете; изглежда, че сърцата и желанието им изстиваха все повече, докато най-сетне на разстояние един изстрел с лък пред хоронгвата се разбягаха на две страни и изстреляха безброй стрели към подгонилите ги конници.