Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

На връщане те оглеждаха със задоволство жътвата на днешния ден. Татари бяха загинали малко, защото те нито веднъж не се бяха съсредоточили добре и уплашени, веднага се прехвърлиха през реката; но еничарите, на брой няколко десетки, лежаха като добре препасани със сламени въжета снопове. Някои още се мятаха, но слугите на пан подкоможия бяха вече обрали всички.

Като ги гледаше, пан Володиовски каза:

— Това е храбра пехота и върви в боя като глиган, но не я бива на половината на шведската.

— Все пак те дадоха залп, сякаш някой строши лешник със зъби — забеляза пан подкоможият.

— Но това става от само себе си, а не поради тяхната опитност, защото те изобщо не правят никакви учения. Това беше султанска гвардия и те горе-долу биват обучавани, но освен тях има и нередовни еничари, много по-слаби.

— Дадохме им pro memoria! Бог е милостив, та започваме войната с такава значителна победа!

Но опитният пан Володиовски беше на друго мнение.

— Това е малка, незначителна победа — отговори той. — Добра е за повишаване духа на несвикналите хора и на гражданите, но друг резултат няма да има.

— Мислиш ли, ваша милост, че духът на поганците няма да падне?

— Духът на поганците няма да падне — каза Володиовски.

Като разговаряха така, стигнаха до града, където гражданите им дадоха двамата пленени еничари, които се бяха опитали да се скрият в слънчогледите от сабята на пан Володиовски.

Единият беше леко прострелян, другият напълно здрав и пълен със страхотен дух. Като стигнаха в замъка, малкият рицар поръча на пан Маковецки да го разпита, защото той не говореше турски, макар да разбираше добре тоя език. Пан Маковецки започна да пита дали султанът лично се намира в Хотим, както и кога смята да тръгне за Каменец?

Турчинът даваше ясни показания, но се държеше твърдо.

— Падишахът самолично е в Хотим — каза той. — В стана говореха, че утре пашите Халил и Мурад ще се прехвърлят отсам и ще вземат със себе си мехендизи, които веднага ще почнат да копаят окопи. Утре или вдругиден ще последва вашата гибел.

Тук пленникът се хвана за кръста и уверен в ужаса, който внушаваше султанското име, заговори така:

— Безумни ляхи! Как посмяхте под носа на господаря да нападате и избивате хората му? Мислите ли вие, че ще се отървете от строго наказание? Нима това замъче ще успее да ви запази? Какво ще бъдете вие след няколко дни, ако не роби? Какво сте днес, ако не кучета, които скачате срещу особата на господаря?

Пан Маковецки записваше внимателно всичко, но пан Володиовски реши да укроти дързостта на пленника и след последните думи го удари по лицето. Турчинът се смути, веднага почувства уважение към малкия рицар и изобщо почна да се изразява по-прилично. След свършването на разпита пленникът беше изведен от залата, а пан Володиовски каза:

— Ще трябва тия пленници и показанията им да бъдат изпратени с най-голяма бързина във Варшава, защото в кралския двор там още не вярват, че ще има война.

— Какви са тия мехендизи, с които Халил и Мурад ще се прехвърлят? — попита пан Лянцкоронски.

— Мехендизите са инженери, които ще направят прикрития и насипи за оръдията — отвърна Маковецки.

— А как мислиш, ваша милост, истина ли каза тоя пленник или лъжеше?

— Ако на ваша милост харесва — отговори Володиовски, — можем да му поизгорим петите. Аз имам един вахмистър, който се занима с Азия Тухайбейович и който в тия неща е exquisitissimus 246 246 Съвършен, ненадминат (лат.). — Бел.прев. , но по мое мнение еничаринът казва истината: прехвърлянето ще започне веднага и на него ние не ще можем да пречим, дори да сме сто пъти повече! Затова не ни остава нищо друго, освен да се стягаме и да тръгваме за Каменец с готова вест.

— Толкова добре ми тръгна при Жванец, че с готовност бих се затворил в замъка — каза пан подкоможият, — стига да съм сигурен, че от време на време ваша милост ще ми изскочиш от Каменец на помощ. После нека да става каквото ще!

— Те имат двеста оръдия — отговори Володиовски, — а прехвърлят ли две тежки оръдия, тоя замък няма да издържи нито ден. Аз самият исках да се затворя в него, но сега, когато го разгледах, виждам, че нищо не струва.

Другите също се присъединиха към мнението на малкия рицар. Пан Лянцкоронски упорстваше още някое време за показ, че ще остане в Жванец, но беше твърде опитен воин, та не можеше да не признае, че Володиовски е прав. Най-после размислите му пресече пан Вашилковски, който пристигна от бойното поле и се втурна бързо в замъка.