Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

— Аха! Е, и какво? Е, и какво?

— Между тях се намират силни мъже и страшно храбри, но човек мъчно може да попадне на турчин, майстор във фехтовката — казваше малкият рицар.

— Значи и аз бих могла да си премеря силите с всеки от тях?

— Разбира се! Само че няма да си ги премериш, понеже не ще те взема!…

— Поне един път в живота! Знаеш ли, Михалко, че когато ти отиваш извън стените, аз дори не съм неспокойна. Аз зная, че тебе никой няма да те засегне…

— Ами не могат ли да ме застрелят?

— Я мълчи, да не би да няма Бог? Ти не ще позволиш да те съсекат, а това е най-важното!

— На един, на двама няма да се дам.

— Нито на трима, Михалко, нито на четирима!

— Нито на четири хиляди! — рече Заглоба, като я имитираше. — Да знаеше, Михале, какво правеше тя, когато подкоможият разказваше! Мислех, че ще се пукна от смях. Кълна се в Бога! Така пръхтеше с нос като коза и гледаше в лицето всяка жена поред дали се наслаждава, както трябва. Накрай се уплаших, че ще почне да прави рогачи, а такава гледка не би била особено изискана.

Малкият рицар се попротегна след яденето, защото беше много уморен, внезапно привлече жена си до себе си и рече:

— Квартирата ми в замъка е вече готова, но така не ми се ще да се връщам!… Башка, аз като че ли ще остана тук?…

— Както искаш, Михалко! — отговори Баша и сведе очи.

— Ха! — възкликна Заглоба. — Мене тук вече ме смятат за гъба, а не за мъж, щом игуменката ми позволява да живея в манастира. Но аз ще й платя за това, ще се погрижа! Забелязахте ли как ми намига пани Хочимирска?… Тя е вдовичка… много хубаво! Нищо повече няма да кажа!

— За Бога, аз като че ли ще остана! — каза малкият рицар. На това Баша отговори:

— Стига да си починеш добре!

— Защо да не си почине? — попита Заглоба.

— Защото ще си бъбрем, бъбрем, бъбрем!

А пан Заглоба взе да си търси шапката, та също да отиде да си легне, най-сетне я намери, сложи я на главата си и каза:

— Няма да си бъбрете, бъбрете, бъбрете!

И излезе.

На другия ден още призори малкият рицар замина към Княгин, където се сблъска със спахии и хвана Булук паша, известен воин между турците. Целият му ден мина в боеве, на бойното поле; част от нощта прекара на съвещание у пан Потоцки и едва след първи петли сложи уморената си глава, за да поспи малко. Но едва беше заспал сладко и дълбоко, когато го събуди грохот на оръдия. В същото време слугата Пентка, жмуджанин, верен слуга и почти приятел на Володиовски, влезе в стаята.

— Ваша милост! — извика той. — Неприятелят е пред града!

Малкият рицар скочи на крака.

— А какви оръдия се чуват?

— Нашите плашат поганците. Дошъл е голям разезд, който задига добитъка от полето!

— Еничари ли или конница?

— Конница, пане. Все черни. Със светия кръст ги плашат, защото кой знае дали не са дяволи?

— Дяволи не дяволи, трябва да тръгнем срещу тях — отговори малкият рицар. — Ти ще отидеш при пани и ще й съобщиш, че съм на полето. Ако иска да дойде в замъка, за да гледа, може да направи това, но с пан Заглоба, защото аз най-много разчитам на неговата съобразителност.

И след половин час пан Володиовски излезе на полето начело на драгуните и на доброволци от шляхтата, които разчитаха, че ще могат да се проявят при двубой. От стария замък кавалерията се виждаше отлично; тя броеше около две хиляди души, съставена отчасти от спахии, но най-вече от египетската султанска гвардия. В последната служеха богати и знатни мамелюци от бреговете на Нил. Техните лъскави ризници, ярки златоткани кефии на главата, бели наметала и оръжие, украсено със скъпоценности, правеха от тях най-великолепната конница в света. Въоръжени бяха с метални копия, набучени на тръстики, и с много криви саби и ножове. Яхнали бързи като вятъра коне, те прекосяваха полето като облак с всички цветове на дъгата и виеха и въртяха между пръсти убийствените си копия. От замъка не можеха да им се нагледат.

Но пан Володиовски летеше към тях с конницата. И за едните, и за другите обаче беше мъчно да се сблъскат в ръкопашен бой, защото оръдията на замъка задържаха турците; а те бяха твърде много, та малкият рицар не можеше да препусне към тях и да се разправи с тоя неприятел под действието на своите оръдия. Затова някое време и едните, и другите се суетяха на разстояние, размахваха оръжие едни срещу други и викаха гръмко. Накрай обаче изглежда, че на огнените синове на пустините омръзнаха празните заплахи, защото внезапно отделни конници взеха да се откъсват от масата, да се приближават и да призовават гласно противниците си. Изведнъж те се пръснаха по полето и се мяркаха по него като цветя, които вятърът развява на разни страни. Володиовски изгледа хората си: