Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

Султанът, когото бяха уверявали в безсилието на Жечпосполита, много се учудваше и като изпращаше напред липковците, власите и крайдунавските орди, самият той напредваше бавно, защото въпреки неизмеримата си сила се страхуваше много от сражение с редовните войски на Жечпосполита.

В Хрептьов пан Нововейски не завари Володиовски, защото малкият рицар бе тръгнал подир пан Мотовидло на помощ на подляския пан срещу кримската орда и Дорошенко. Там извърши военни подвизи и към старата си слава прибави нова: разгроми страшния Корпан и остави трупа му за храна на зверовете в дивото поле; разгроми страшния Дрозд, също така храбрия Малишка, също така двамата братя Син, прочути казашки преследвачи, както и множество по-малки банди и чамбули.

А пани Володиовска в момента на пристигането на Нововейски тъкмо се готвеше да тръгне с останалите хора и с обоза за Каменец, защото Хрептьов трябваше вече да бъде изоставен поради близкото нахлуване на неприятеля. Със скръб напущаше пани Володиовска този дървен форт, в който наистина беше преживяла много премеждия, но в него беше протекла и най-щастливата част от живота й — при съпруга й, всред славни воини и всред сърца, които я обичаха. Сега по собствена молба предстоеше да замине за Каменец, където я чакаха неизвестна съдба и опасности, с каквито заплашваше всяка обсада.

Но тя имаше храбро сърце, не се поддаваше на скръбта, а внимателно надзираваше приготовленията, като бдеше над войниците и обоза. В това й помагаха пан Заглоба, който при всяка мъчнотия превишаваше всички по разум, както и пан Мушалски, несравним стрелец с лък, а при това войник с енергична ръка и изключителен опит.

Всички те се зарадваха много от пристигането на пан Нововейски, ако и да разбраха веднага по лицето на младия рицар, че той не беше успял да изтръгне от поганско робство нито Евка, нито милата Зоша. И Баша оплака с обилни сълзи съдбата на двете девойки, защото те вече трябваше да бъдат смятани за загинали. Продадени неизвестно на кого, от стамбулския пазар можеше да бъдат откарани в Мала Азия, в подвластните на Турция острови или в Египет и там да ги държат затворени в хареми. А при това положение беше невъзможно не само да бъдат откупени, но и намерени.

Баша плака, плака разсъдливият пан Заглоба, плака и пан Мушалски, несравнимият стрелец с лък — само очите на пан Нововейски бяха сухи, защото вече му липсваха сълзи. Но когато започна да разказва как отишъл чак към Дунава, чак при Текич, и там разгромил липковците под носа на ордите и султана и хванал зловещия Азия Тухайбейович, двамата стари рицари взеха да дрънкат саби и да викат:

— Дайте го тук! Тук трябва да загине, в Хрептьов!

На това пан Нововейски отговори:

— Не в Хрептьов, а в Рашков загина, защото там му се полагаше, а тукашният вахмистър му измисли мъчения, които не бяха леки.

И той разказа от каква смърт е умрял Азия Тухайбейович, а те слушаха с ужас, но без милост.

— Знае се, че Господ-Бог наказва престъпленията — каза най-сетне пан Заглоба, — но чудно е, че дяволът така зле брани слугите си!

Баша въздъхна набожно, повдигна очи нагоре и след като помисли малко, отговори:

— Защото му липсват сили, с които би могъл да удържи срещу Божието могъщество!

— Да, туй, ваша милост пани, добре го каза — извика пан Мушалски, — защото, ако, пази Боже, дяволът беше по-силен от Господа-Бога, тогава щеше да изчезне всяка справедливост, а с нея и Жечпосполита!

— Затова и аз не се страхувам от турците; те са, primo, кучи синове и, secundo, синове на Ваала! — отвърна Заглоба.

Някое време всички мълчаха. Нововейски седеше на пейката с лице на коленете и гледаше в земята със стъклени очи, затова пан Мушалски се обърна към него.

— Все пак трябва да ти е поолекнало — каза той, — защото суровото отмъщение е най-добрата консолация.

— Кажи, ваша милост, наистина ли ти олекна? Сега по-добре ли ти е? — питаше Баша с глас, пълен със съчувствие.

Великанът помълча малко, сякаш се бореше със собствените си мисли, най-сетне отговори като че ли с голямо удивление и толкова тихо, почти шепнеше:

— Представете си, ваши милости, и аз, кълна се в Бога, мислех, че когато го погубя, ще ми бъде по-добре… И го видях на кол, видях, когато му вадеха окото със свредел, сам си втълпявах, че след това ми е по-добре, но всъщност това не е вярно, не е вярно!…

Тук пан Нововейски хвана с ръце нещастната си глава и продължи със стиснати зъби:

— По-добре му беше на него на кола, по-добре със свредела в очите, по-добре с огъня по ръцете, отколкото на мене с това, което е в мене, което размишлява и помни в мене. Само смъртта ми е консолация, смъртта, смъртта — ето какво!…