Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

Имаше моменти, когато му се струваше, че е невъзможно той, такъв окаяник, да е Азия, синът на Тухай бей, и неговият живот, изпълнен с необикновени събития, които изглеждаше, че му предвещават някакво велико бъдеще, да се свърши толкова бързо и толкова страшно.

Понякога му идваше наум и това, че веднага след страданията и смъртта ще отиде в рая, но понеже сам беше изповядвал по-рано християнската вяра и беше живял дълго между християни, обземаше го страх при мисълта за Христос. Той няма да има милост към него; а ако пророкът беше по-силен от Христос, не би го предал в ръцете на Нововейски. Може би обаче пророкът все пак ще прояви към него милосърдие и ще му вземе душата, преди да го уморят с изтезания.

Но ето че Рашков беше вече съвсем близо. Навлязоха в скалист край, което показваше, че Днестър е близо. Надвечер Азия изпадна в полутрескаво състояние, в полунесвяст, и кошмарите му се смесваха с действителността. Струваше му се, че вече са пристигнали; че спират, че чува около себе си да повтарят: „Рашков, Рашков!“ После му се стори, че чува удари на брадви, които секат дърво.

Изведнъж усети, че върху главата му плискат студена вода, а после дълго, много дълго наливат водка в устата му. Тогава той съвсем се свести. Над него беше звездна нощ, а съвсем близо около него светеха двайсетина факли. До ушите му достигнаха думите.

— В съзнание ли е?

— В съзнание е. Гледа разумно…

И в тоя момент видя над себе си лицето на Люшня.

— Е, братко — казваше вахмистърът със спокоен глас, — време е за тебе!

Азия лежеше възнак и дишаше добре, защото ръцете му бяха обтегнати от двете страни на главата и поради това разширените гърди се движеха по-свободно и поемаха повече въздух, отколкото когато лежеше стегнат към гърба на коня. Обаче не можеше да мръдне ръцете си, защото бяха привързани над главата му за една дъбова греда, която минаваше по дължината на гърба му, и увити с потопена в смола слама.

Тухайбейович веднага се досети защо е направено това, но в същия миг забеляза и други приготовления, които предвещаваха, че мъчението му ще бъде дълго и страшно. От половината надолу чак до стъпалата тялото му беше съблечено — и като повдигна малко глава, той видя между голите си колене току-що издялано с брадва острие на кол. По-дебелият край на тоя кол се опираше в дънера на едно дърво. От всеки крак на Азия беше опънато въже на края с хамут, в който беше впрегнат кон. При блясъка на факлите Азия видя само конските задници и застаналите малко по-нататък двама души, които, изглежда, държаха конете за юздите.

Нещастният юнак обгърна с един поглед на окото си тия приготовления, после погледна неизвестно защо нагоре и видя над себе си звездите и блесналия сърп на луната.

„Ще ме набиват на кол!“ — помисли той.

И веднага толкова силно стисна зъби, та чак спазма стегна челюстите му. Пот ороси челото му, а едновременно на лицето му стана студено, защото кръвта изчезна от него. После му се стори, че земята се изплъзва изпод плещите му и тялото му лети и лети надолу в някаква бездънна пропаст. За миг загуби съзнание за времето, мястото и това, което става с него. Вахмистърът разтвори зъбите му с нож и отново започна да налива водка в устата му.

Азия се задавяше и плюеше парливата течност, но беше принуден и да я гълта. Тогава изпадна в странно състояние: не беше пиян, напротив — никога съзнанието му не е бивало по-ясно, умът по-бистър. Той виждаше какво става, разбираше всичко, само че го беше обзела някаква необикновена възбуда и някакво нетърпение, че всичко това продължава толкова много и че още нищо не започва.

Изведнъж отстрани се чуха тежки стъпки и над него се изправи Нововейски. При неговия вид всички жили на татарина се разтрепераха. От Люшня той не се страхуваше, прекалено много го презираше, но Нововейски не презираше, пък и нямаше защо; вместо това всеки поглед към неговото лице изпълваше душата на Азия с някакъв суеверен страх, отвращение, гадост. В тоя момент той си помисли: „Аз съм в неговите ръце и се боя от него!“ — а това беше толкова ужасно чувство, че под негово влияние косата на Тухайбейович се изправи на главата му.

А Нововейски каза:

— За това, което си извършил, ще загинеш всред мъки.

Липковецът не отговори нищо, само започна да сумти високо.

Нововейски се отдръпна настрани, настана тишина, която прекъсна Люшня.

— И срещу пани вдигна ръка — каза той с пресипнал глас, — но пани е вече вкъщи при пана, а ти си в наши ръце! Дойде твоето време!