— Къде са те сега?
— Продадени са в Стамбул.
— На кого?
— Мурзата и сам надали знае. Излезе заповед от падишаха в стана да няма жени. Тогава всички почнаха да ги продават на пазара, та и мурзата продаде.
Разпитът се свърши и край огнището зацари тишина. Само че от някое време духна горещ южен вятър и затресе клоните на дренака, които шумяха все по-силно. Въздухът стана задушлив; на края на кръгозора се появиха няколко облаци, тъмни в средата, но с меден блясък по краищата.
Нововейски се отдалечи от огнището и вървеше като замаян, без да си дава сметка накъде отива. Най-сетне се хвърли ничком на земята и започна да дращи пръста с нокти, после да хапе собствените си ръце и да хърка, сякаш агонизираше. Спазми разтърсваха грамадното му тяло и той лежа така цели часове. Драгуните го наблюдаваха отдалече, но дори Люшня не смееше да се приближи.
Но като прецени, че командирът няма да се сърди, задето не е оставил липковците живи, страшният вахмистър просто от вродена жестокост им напъха пръст в устата, за да предотврати крясъците, и ги изпозакла като волове.
Остави само Елиашевич, понеже предполагаше, че ще бъде потребен за водач. Като свърши тая работа, той издърпа още трепетните трупове от огъня и ги наслага в една редица, а сам отиде да види какво прави командирът.
— Дори да е полудял — измърмори си Люшня, — пак трябва да хванем оня!
Пладне мина, следобедните часове също и денят започна да клони към залез. Но ония малки отначало облаци вече заеха почти цялото небе и ставаха все по-гъсти и по-тъмни, без да губят медния си блясък по ръбовете. Грамадните им кълба се въртяха изтежко като мелнични камъни около собствените си оси, после се качваха едно върху друго, спускаха се един към друг и като се събаряха взаимно от висините, сриваха се в сбита маса все по-ниско и по-ниско към земята.
От време на време вятърът удряше като хищна птица с крилете си, огъваше дряновете до земята, вдигаше облак от листа и ги разпръсваше яростно; понякога спираше, сякаш потъваше в земята. А в тия моменти на тишина в кълбестите облаци се чуваше някакво зловещо бумтене, съскане, шум; човек би казал, че в тях се събират пълчища от гръмотевици и се готвят за бой — и с глухо ръмжеше възбуждат в себе си ярост и гняв, преди да избухнат и ударят в забрава изтръпналата земя.
— Буря! Буря иде! — шепнеха помежду си драгуните. Бурята идеше. Ставаше все по-тъмно.
Изведнъж на изток, откъм Днестър, се чу гръм, който почна да се търкаля със страхотен грохот по небето чак към Прут; там замлъкна за малко, но се вдигна отново, връхлетя върху буджашките степи и най-сетне започна да обикаля целия кръгозор.
Първите едри капки дъжд паднаха върху попуканата земя.
В тоя момент Нововейски се появи пред драгуните.
— На конете! — викна той с гръмък глас.
И след изтичането на толкова време, колкото е необходимо да се прочете една кратка молитва, тръгна начело на сто и петдесетте конници. Като излезе от гората, съедини се при стадото с другата половина от хората си, които пазеха откъм полето, да не би някой коняр да се измъкне крадешком и да избяга в стана. Драгуните обкръжиха в миг стадото и като нададоха див, присъщ на татарските коняри възглас, тръгнаха напред, подкарали пред себе си подплашеното хергеле.
Вахмистърът държеше на въже Елиашевич и му крещеше в ухото, за да надвика грохота на гръмотевиците.
— Води, дявол да го вземе, и направо, защото иначе нож в гърлото!
В това време облаците се спуснаха толкова ниско, че почти докосваха земята. Внезапно избухна сякаш жар от печка и се вдигна бесен ураган; след малко ярка светлина раздра мрака: падна гръм, след него втори, трети, във въздуха се пръсна миризма на сяра — и отново настана мрак. Ужас обзе хергелето. Гонени отзад от дивите викове на драгуните, конете бягаха с отворени ноздри и развети гриви, без да докосват земята в бързината си, гърмежите не преставаха нито за миг, вятърът виеше, а бойците летяха обезумели всред тоя вихър, в тоя мрак, всред трясъка, от който земята сякаш щеше да се пропука, сами гонени от бурята и от желанието за мъст, заприличали в тая пуста степ на страшна върволица от вампири и зли духове.
Пространството бягаше пред тях. Те не се нуждаеха и от водач, защото стадото бягаше право към стана на липковците, който беше все по-близо. Но докато стигнат, бурята се развихри така, сякаш небето и земята полудяха. Целият хоризонт пламна като жив огън и при неговия блясък те още отдалече видяха издигнатите в степта шатри; светът се тресеше от грохота на гръмотевиците; струваше ти се, че кълбата облаци всеки миг ще се откъснат и ще се строполят на земята. Техните хляби се отвориха и потоци дъжд започнаха да обливат степта. Пороят заслони света така, че на няколко крачки не се виждаше нищо, а от нагорещената от слънчевия зной земя са вдигаха гъсти изпарения.
Читать дальше