Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

Още миг — и стадото, заедно с него и драгуните вече ще бъдат в стана.

Но пред самите шатри хергелето се разбяга в дива уплаха на две страни; тогава триста гърди издадоха страхотен вик, триста саби засвяткаха от огъня на светкавиците и драгуните се втурнаха в шатрите.

Преди избухването на пороя липковците видяха при светлината на светкавиците, че се приближава стадото, но никой от тях не се досети колко страшни коняри го карат. Те само се учудиха и обезпокоиха, задето хергелето се носи право към шатрите, та нададоха викове, за да подплашат конете. Самият Азия Тухайбейович открехна платненото крило и въпреки дъжда излезе навън с гняв върху страшното си лице.

Но тъкмо в тоя момент хергелето се разбяга, а всред струите дъжд и в изпаренията се замятаха някакви страшни фигури, много пъти по-многобройни от конярите, и прозвуча страхотен вик:

— Бий! Убивай!…

Нямаше вече време за нищо, дори да се помисли какво е станало, дори да се уплаши човек. Човешкият ураган, по-страшен и по-яростен от бурята, връхлетя върху стана.

Докато Тухайбейович успее да направи една крачка назад към шатъра, човек би казал, че някаква свръхчовешка сила го дигна от земята; внезапно той усети, че го стискат някакви страшни прегръдки, че от това стискане костите му се огъват, ребрата пропукват; за миг като през мъгла видя лице, вместо което би предпочел да види сатаната — и загуби съзнание.

В това време започна битка или по-скоро ужасна сеч. Бурята, мракът, неизвестният брой на нападателите, внезапността на нападението и разгонените коне станаха причина липковците почти да не се отбраняват. Тях просто ги обзе безумието на страха. Никой не знаеше накъде да бяга, къде да се скрие; мнозина нямаха оръжие при себе си, мнозина нападението свари да спят — и те, замаяни, обезумели от ужас, се събираха в гъсти купчини, притискаха се, катурваха се, газеха се един друг. Конските гърди ги блъскаха и събаряха, сабите ги сечаха, копитата ги смазваха. Вихърът не чупи така, не унищожава и не опустошава младата гора, вълците не се впиват така в стадото ослепели овце, както газеха и сечаха драгуните.

От една страна, обезумяване, от друга, ярост и жажда за мъст допълваха размера на поражението. Потоци от кръв се смесиха с дъжда. На липковците се струваше, че небето рухва върху тях, че земята се разтваря под краката им. Грохотът на гръмотевиците, трясъкът на мълниите, шумът на дъжда, тъмнината, ужасът от бурята съпровождаха страшните екове на клането. Конете на драгуните, също така обзети от ужас, се хвърляха като безумни в човешката тишина, разкъсваха я, трошаха я и я стелеха по земята.

Най-сетне отделни по-малки групи започнаха да бягат, но те до такава степен бяха загубили ориентация за мястото, че бягаха в кръг по бойното поле, вместо да бягат направо — и често се сблъскваха като две противоположни вълни, биеха се помежду си, събаряха се едни други и отиваха под меча.

Най-сетне останалите живи бяха съвсем разпръснати, разгонени и избити при бягството и преследването им без милост, без да вземат никого в плен, докато тръбите в стана не прекъснаха гонитбата.

Никога нападение не е било по-неочаквано, но и никога поражението толкова страшно. Триста души бяха пръснали на четирите страни на света близо две хиляди души отбрана конница, която по опит безкрайно надвишаваше обикновените чамбули. По-голямата част от нея сега лежеше труп до труп всред червени локви, образувани от дъжда и кръвта. Останалите, разпръснати, запазиха главите си благодарение на тъмнината и бягаха пешком, слепешката, без да знаят дали отново не тичат под нож. На победителите помагаше и бурята, и мракът, сякаш гневът Божи беше воювал на тяхна страна против предателите.

Беше вече късна нощ, когато Нововейски тръгна начело на драгуните си към границите на Жечпосполита. Между младия поручик и вахмистъра Люшня вървеше кон от табора, на чийто гръб лежеше завързан с въжета Азия Тухайбейович, вожд на всички липковци, припаднал и с изпочупени ребра, но жив.

А те двамата всеки миг го поглеждаха толкова внимателно и грижливо, сякаш носеха съкровище и се страхуваха да не го загубят.

Бурята взе да отминава; по небето още се носеха в галоп купища облаци, но в празното между тях заблестяха звезди и се отразяваха в локвите вода, образувани в степта от пороя.

В далечината, към границите на Жечпосполита, от време на време още ехтеше гръм.

Бегълците липковци съобщиха за поражението на белгородската орда, а куриери от нея отнесоха вестта в ордуихумаюна, тоест в султанския стан, където тя направи необикновено впечатление. Право казано, пан Нововейски нямаше нужда да бяга много бързо с плячката си към Жечпосполита, защото не само в първия момент, но и през следващите два дни не го преследваше никой. Султанът се слиса толкова много, че не знаеше какво да предприеме. Засега той изпрати белгородските и добруджанските чамбули да проверят какви войски се намират в околността. Те тръгнаха без желание, тъй като се страхуваха за собствената си кожа. В това време вестта, предавана от уста на уста, порасна до размери на страхотно поражение. Ония от жителите на дълбока Азия и Африка, които никога досега не бяха ходили на война в Лехистан, а от разкази бяха чували за страшната конница на неверните, ги обзе страх при мисълта, че вече се намират пред тоя неприятел, който не ги чака в своите граници, но ги търси в самата държава на падишаха. Самият велик везир и „бъдещото слънце на войната“, каймакаминът Кара Мустафа, също не знаеха какво да мислят за това нападение. Как така тая Жечпосполита, за чието безсилие имаха най-подробни сведения, внезапно ги нападаше, това не можеше да отгатне никоя турска глава и отсега нататък походът се оказа не толкова сигурен и по-малко приличаше на лесен триумф. На военния съвет султанът посрещна и везира, и каймакамина със страшно лице.