Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

На юг от дряновата гора се простираха обширни, макар и хълмисти поля, които се губеха някъде в хоризонта. На тия поля се появи неприятелят и се приближаваше доста бързо към Текич. Драгуните гледаха от храстите към тая възчерна маса, която на моменти ту изчезваше от очите, закривана от земните гърбици, ту се показваше отново в цялата си разточеност.

Люшня, който имаше необикновено остър поглед, се взира известно време напрегнато в тия подвижни маси, после се приближи до Нововейски.

— Пане командир! — каза той. — Там няма много хора: това са стада, изкарвани на паша.

След малко Нововейски сам се убеди, че Люшня има право, и лицето му засия от радост.

— Дето ще рече, войските са се спрели за нощувка на миля или миля и половина от тия храсти? — каза той.

— Тъй вярно — отвърна Люшня. — Изглежда, че се движат нощем, за да се запазят от горещините, а почиват денем; конете си пък изпращат по пасищата чак до вечерта.

— Многобройна ли стража виждаш при конете?

Люшня пак се подаде извън храсталаците и не се върна доста дълго време. Накрай обаче се показа отново и рече:

— Конете ще да са около хиляда и петстотин, а хората при тях към двайсет и пет. Те са в своя страна и не се страхуват от нищо, затова и не поставят голяма стража.

— А можа ли да познаеш какви са хората?

— Още са далече, но това са липковци, пане! Те са вече наши!

— Точно така! — каза Нововейски.

Той беше вече сигурен, че жива душа няма да избяга от тия хора. За такъв преследвач, какъвто беше, и за такива войници, каквито предвождаше, това беше твърде лесна задача.

В това време конярите караха стадото все по-близо и по-близо към дряновите гъсталаци. Люшня още веднъж излезе накрая на храсталаците и се върна още веднъж. Лицето му сияеше от радост и жестокост.

— Липковци са, пане, съвсем сигурно е! — прошепна той.

Като чу това, Нововейски изпищя като ястреб и веднага отрядът драгуни се оттегли в дълбоките гъсталаци. Там се раздели на две групи, едната от които веднага изчезна в теснината, за да се покаже от нея в тила на стадото и на липковците, а другата образува полукръг и чакаше.

Всичко това стана толкова тихо, че дори най-опитното ухо не би могло да долови никакъв шумол: не иззвънтя сабя, нито шпора, кон не зацвили; гъстата трева, която растеше под дърветата, заглушаваше тропота на копитата. Най-сетне и конете сякаш разбираха, че успехът на нападението зависи от тишината, защото и те не за пръв път изпълняваха подобна служба. От теснината и от гъсталаците се обаждаха само изпищявания на ястреб, все по-тихо и все по-рядко.

Стадото на липковците се спря пред горичката и се пръсна на по-големи и на по-малки групи по ливадите. Самият Нововейски сега се намираше в началото на гората и следеше всички движения на конярите. Денят беше спокоен, часът предобеден, но слънцето вече се беше издигнало високо и изсипваше жар върху пасището. Конете започнаха да се търкалят, после се приближиха до гъсталаците. Конярите дойдоха в началото на горичката, там слязоха от конете, пуснаха ги да пасат вързани, а сами влязоха в гъсталака, за да търсят сянка и хладина, и се разположиха на почивка под един голям храст.

Скоро пламна буен огън, а когато сухите дърва се обърнаха на въглени и се покриха с пепел, конярите сложиха върху въглените половин конче, а самите те седнаха настрани да се пазят от горещината.

Някои се проснаха на моравата, някои разговаряха седнали по турски; един засвири на пищялка. В гъсталака цареше пълна тишина, понякога само изпищяваше ястреб.

Най-сетне миризмата на прегоряло месо даде да се разбере, че печеното е готово, и тогава двама души го измъкнаха от пепелта и завлякоха под сенчестия храст. Там всички насядаха около него, раздраха го с ножове и започнаха да ядат с животинско лакомство полусуровите парчета месо, от които капеше кръв, която лепнеше по пръстите им и се стичаше по брадите.

После пиха от тулуми кисело кобилешко мляко и усетиха в коремите си ситост. Разговаряха още малко, след което главите и крайниците им натежаха.

Настана пладне. Все по-силен жар се лееше от небето на земята. Горската почва се изпъстри от светлисти, трепкави петна, образувани от слънчевите лъчи, които проникваха в гъсталака. Всичко замлъкна, дори ястребите престанаха да пищят.

Няколко липковци станаха и се повлякоха към края на гората, за да видят конете, а другите се изпънаха като трупове на бойното поле и скоро ги обори сън.

Но след преяждането и препиването сънят сигурно беше тежък и зловещ, защото сегиз-тогиз някой простенваше дълбоко, друг отваряше за миг клепачи и повтаряше: