Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

Но на другия ден след спирането командирът вдигна хоронгвата на крака и я изведе от Рашков.

„Дали ще вървим чак до Ягорлик?“ — питаше се вахмистърът.

Обаче веднага зад Рашков се приближиха до самата река и след около половин час спряха край така наречения Кървав брод. Тогава Нововейски вкара коня си във водата, без да каже нито дума, и започна да се прехвърля на другата страна.

Войниците взеха да се споглеждат помежду си слисани.

— Как така? В Турция ли отиваме? — питаха се един друг.

Но това не бяха „техни милости панове“ от опълчението, готови да съветват и протестират, а прости войници, привикнали на желязната дисциплина в станиците; затова първата редица вкара конете във водата подир командира си, след нея втората, третата. Нямаше ни най-малко колебание. Учудваха се, че само триста конници навлизат в турската държава, с която не може да се справи целият свят, но вървяха.

Скоро разбълниканата вода заплиска около конските хълбоци и те престанаха да се чудят, а мислеха само да не намокрят торбите с храна за себе си и конете.

Едва на другия бряг взеха отново да се споглеждат.

— Божичко! Ами че ние сме вече в Молдавия! — прозвучаха тихи шепоти.

И тоз-онзи се огледа назад, към Днестър, който лъщеше като златна и червена лента при залеза на слънцето. Крайбрежните скали, пълни с пещери, бяха също така окъпани от ярките блясъци. Те се издигаха като стена, която в тоя момент беше отделила тая шепа хора от родината. За мнозина от тях навярно това беше последно сбогуване.

През главата на Люшня се мярна мисълта, че може би командирът е полудял; но работа на командира беше да заповядва, а негова — да слуша.

В това време конете излязоха от водата и почнаха да пръхтят силно в редиците.

— Наздраве! Наздраве! — чуха се войнишки гласове. Това се смяташе за добро предзнаменование и някаква надежда изпълни сърцата.

— Тръгвай! — изкомандва Нововейски.

Редиците тръгнаха и се насочиха към залеза и към ония хиляди, към оня човешки мравуняк, към ония народи, които стояха на Кучункаурийските ливади.

Преминаването на Нововейски през Днестър и походът му с триста саби срещу султанската мощ, която броеше стотици хиляди бойци, беше подвиг, който незапознатият с войната човек би могъл да сметне за истинска лудост. Обаче това беше само дръзка военна акция, която имаше изгледи за успех.

Преди всичко на тогавашните преследвачи неведнъж се случваше да вървят срещу стократно по-многобройни чамбули, да се изправят пред тях, а после да им избягват, като си отплащат кърваво на хайката подир тях. Също както вълк понякога подмамва кучетата подир себе си, та в удобен момент да се обърне и да прегризе гърлото на най-дръзкото, така постъпваха и те. Дивечът в един миг се превръщаше на ловец: бягаше, криеше се, спотайваше се — но преследван, сам преследваше, нападаше с изненада и хапеше до смърт. Това беше така нареченият „татарски начин“, при който двете страни се надпреварваха в хитростите, внезапните нападения, засадите. С тоя начин на воюване най-прочут беше пан Володиовски, след него пан Рушчиц, след него пан Пиво и пан Мотовидло, но и Нововейски, прекарал от детинство в степите, спадаше към ония, които бяха споменавани между най-славните, затова беше много вероятно, че когато се изправи пред очите на ордата, не ще се остави да го обградят.

Походът му имаше изгледи за успех и поради това, че отвъд Днестър се простираха пустинни области, където можеше лесно да се спотаи. Само тук-таме покрай реките се издигаха човешки селища, но изобщо страната беше слабо заселена, близо до брега скалиста и хълмиста, по-нататък степна или покрита с гори, в които скитаха цели стада от подивели биволи, елени, сърни и диви свине. Понеже султанът желаеше преди похода да „почувства своята мощ“ и да пресметне силите си, по заповед на падишаха заселените по долното течение на Днестър белгородски орди и по-нататък добруджанските тръгнаха за отвъд Балкана, а след тях отидоха и молдавските калараши 238 238 Конници (рум.). — Бел.прев. , та страната опустя още повече и човек можеше да пътува по цели седмици през нея, без да го види никой.

От друга страна, пан Нововейски познаваше твърде добре татарските обичаи, та знаеше, че щом веднъж чамбулите прекрачат границите на Жечпосполита, вече ще вървят предпазливо и ще се оглеждат внимателно на всички страни; а тук, още в своята страна, ще вървят като широка вълна без каквато и да било предпазливост. И наистина така беше; татарите по-скоро биха очаквали да срещнат смъртта навътре в Бесарабия, на самите татарски граници, а не да срещнат войски на оная Жечпосполита, която ги нямаше достатъчно за защитата на собствените си граници.