Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

Володиовски според нареждането трябваше да отиде в Каменец, защото там хетманът имаше нужда от него, понеже знаеше, че е воин, чието присъствие ще влее надежда в сърцата и ще повдигне духа както на жителите, така и на гарнизона. Хетманът беше уверен, че Каменец няма да удържи, и той искаше само да се държи колкото е възможно по-дълго, а именно докато Жечпосполита събере някакви сили за отбрана. С това убеждение изпращаше на явна смърт най-славния рицар на Жечпосполита и любим воин.

Той изпращаше на смърт най-славния рицар и не му беше жал за него. Хетманът мислеше винаги онова, което каза по-късно при Виена: че войнишката майка може да ражда хора, но войната само ги погубва. Той самият беше готов да загине и смяташе, че загиването е най-простото задължение на войника, но когато със своята смърт може да окаже голяма услуга, тогава смъртта му е благоволение и голяма награда. Пан хетманът знаеше също, че малкият рицар е на едно мнение с него.

Най-сетне не му беше и времето да мисли за запазването на отделни бойци, когато гибел заплашваше черквите, градовете, областите, цяла Жечпосполита, когато Изтокът се беше вдигнал с незапомнена сила срещу Европа, за да покори целия християнски свят, който, закрит от гърдите на Жечпосполита, не мислеше да й дойде на помощ. Хетманът можеше да се интересува само как най-напред Каменец да прикрие Жечпосполита, а после Жечпосполита — цялото християнство.

Това би могло и да стане, ако тя имаше сили, ако безредието не ги похабяваше. Но хетманът нямаше достатъчно войска дори за разезди, а камо ли за война. Ако на едно място пратеше няколко десетки войници, веднага на друго се откриваше пролука, през която завоевателската вълна можеше да нахлуе без никаква пречка. Стражата, която султанът оставяше нощем в своя стан, беше по-многобройна от хетманските хоронгви. Лавината идеше от две страни, от Днепър и от Дунав. Понеже Дорош с цялата кримска орда беше по-близо и вече заливаше страната, като гореше и сечеше, главните хоронгви тръгнаха срещу него, а на другата страна липсваха хора дори за разузнаване.

В тия тежки времена хетманът написа следните няколко думи на Володиовски:

„Вече се колебаех дали да не те изпратя чак при Рашков срещу неприятеля, но се побоях, че когато ордата се излее от молдавския бряг през седемте брода и заеме тоя край, после ти няма да успееш да се промъкнеш обратно в Каменец, а там си крайно необходим. Едва вчера си спомних за Нововейски, който е опитен и решителен воин, а понеже отчаяният човек се осмелява на всичко, мисля, че той ще ми послужи добре. Изпрати му колкото можеш лека конница, а той нека отиде по възможност най-далече и където се покаже, да разпространява вести за наша голяма войска, а когато вече види и неприятеля, да му се мярка тук-таме пред очите, но да не се оставя да го обградят. Знае се, че те ще вървят напред, но ако той забележи нещо ново, нека да ти съобщава веднага, а ти незабавно ще изпращаш съобщение до мене и в Каменец. Нововейски нека тръгне бързо, а и ти бъди готов да заминеш за Каменец, но чакай, докато Нововейски ти изпрати вести от Молдавия.“

Понеже Нововейски се намираше временно в Могильов и се говореше, че и без това щял да пристигне в Хрептьов, малкият рицар само му съобщи да побърза с идването си, защото в Хрептьов го чака възложена му от хетмана задача.

Нововейски пристигна на третия ден. Познатите едва го познаха и помислиха, че пан Бялогловски с право го нарече скелет. Той вече не беше оня силен мъжага, буен, весел, който някога се хвърляше срещу неприятеля с неудържим смях като конско цвилене и удряше с такъв замах, с какъвто се въртят крилата на вятърна мелница. Той беше отслабнал, пожълтял, почернял и така слаб, изглеждаше още по-грамаден. Като гледаше хората, мигаше с очи, сякаш не познаваше най-добрите си познати; и трябваше да му се повтаря два пъти едно и също нещо, защото изглеждаше, че не разбираше изведнъж. Явно беше, че в жилите му вместо кръв течеше терзание; явно беше, че се мъчеше да не мисли за някои неща и предпочиташе да забравя, за да не подлудее. Наистина по тия места нямаше човек, нямаше семейство, във войската нямаше нито един офицер, когото да не бе попарило нещастие от погански ръце, който да не оплакваше някого от познатите си, приятелите, близките, скъпите; но върху Нововейски просто се беше излял цял облак от нещастия. В един ден той бе загубил баща си, сестра си и годеницата си, която обичаше с всичките сили на буйната си душа. Той повече би желал сестра му и тая сладка, любима девойка да са умрели; би желал да са загинали от нож и огън. Но съдбата им беше такава, че в сравнение с мисълта за тях най-голямото страдание беше за Нововейски нищо. Той гледаше да не мисли за това, защото чувстваше, че такива размисли граничат с лудост — и все пак не можеше да постигне това.