Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

След тежкото поражение, което понесоха неговите намерения и личност от храбрата ръка на Баша, щастливата му звезда сякаш отново светваше. Преди всичко той оздравя. Наистина хубостта му беше веднъж завинаги унищожена: едното му око бе съвсем изтекло, носът смазан, а лицето му, някога подобно на соколова глава, бе станало ужасно и страшно. Но тъкмо този страх, който овладяваше хората, му създаваше още по-голяма слава между дивите добруджански татари. За неговото идване се разчу по целия стан, а подвизите му растяха в разказите на хората. Говореше се, че докарал всички липковци и черемисовци на султанска служба; че измамил ляхите, както никой не ги е измамвал; че изгорил всички градове по днестърския път, изклал гарнизоните им и взел грамадна плячка. Тия, които сега щяха да отидат в Лехистан, тия, които идеха от далечните краища на Изтока и не бяха опитали досега ляхското оръжие, тия, чиито сърца биеха неспокойно при мисълта, че скоро ще трябва да се изправят очи срещу очи срещу страшната конница на неверните — виждаха в лицето на младия Азия боеца, който вече се беше бил с ляхите, който не се беше уплашил от тях, напротив — беше ги победил и сложил щастливо начало на войната. Видът на „багадира“ изпълваше сърцата с надежда; а понеже Азия беше син на страшния Тухай бей, чието име гърмеше по целия Изток, очите на всички още повече се обръщаха към него.

— Ляхи са го отгледали — казваха, — но той е син на лъв, изпохапал ги и се върна на служба на падишаха.

Самият везир пожела да го види, а „изгряващото слънце на войната“, младият каймакамин Кара Мустафа, влюбен във военната слава и в дивите бойци, го обикна. Двамата го разпитваха внимателно за Жечпосполита, за хетмана, за войската, за Каменец и се радваха на отговорите му, защото от тях виждаха, че войната ще бъде лесна, че тя трябва да донесе победа на султана, поражение на ляхите, а на тях двамата прозвището гази, което значи завоеватели. Затова по-късно Азия често пъти имаше случай да пада по лице пред везира, да седи на прага на каймакамовия шатър и от двамата получи като дар много камили, коне и оръжие.

Великият везир му подари кафтан от сребърно ламе, а това облекло го издигаше в очите на всички липковци и черемисовци. Кричински, Адурович, Моравски, Грогхолски, Творовски, Александрович, с една дума, всички тия ротмистри, които някога живееха в Жечпосполита и й служеха, а сега бяха преминали към султана, се поставиха безропотно под командването на Тухайбейович и почитаха в негово лице както княжеския произход, така и боеца, който бе получил кафтан. Така той стана влиятелен мурза и повече от две хиляди бойци, несравнимо по-храбри от обикновените татари, се подчиняваха на всяко негово кимване. Близката война, в която младият мурза можеше да се отличи по-лесно от всеки друг, обещаваше да го издигне високо; в нея той би могъл да намери почести, слава, власт.

Въпреки това Азия носеше отрова в душата си. Преди всичко самолюбието му беше засегнато от това, че за турците, особено за спахиите, татарите не бяха нещо много повече, отколкото кучетата гончета за ловците.

Лично него го ценяха, но татарите изобщо бяха смятани за долнокачествена войска. Турчинът се нуждаеше от тях, понякога се страхуваше от тях, но в стана ги презираше. Азия забеляза това и откъсна своите липковци от общата татарска маса като отделен, по-добър род войска, но с това веднага настрои против себе си другите добруджански и белгородски мурзи, без да успее да внуши на разните турски офицери, че липковците са наистина нещо по-добро от чамбулите на ордата. От друга страна, възпитан в християнска страна, между шляхтичи и рицари, той не можеше да свикне с обичаите на Изтока. В Жечпосполита беше само обикновен офицер, и то от по-долен род войска, но въпреки това, когато се срещаше с по-висшите офицери и със самия хетман, нямаше нужда да се унижава така, както тук, където беше мурза и вожд на всички липковски части. Тук пред везира трябваше да пада по лице, да бие чело о земята в приятелския шатър на каймакамина, да се кланя пред пашите, пред улемите, пред главния еничарски ага. Азия не беше свикнал с това; той помнеше, че е син на витез, душата му беше дива и пълна с надменност и тя се стремеше високо, както се стремят орлите — затова страдаше много.

Но най-много го гореше като огън споменът за Баша. Да оставим това, че една слаба ръка го беше съборила от коня, него, който при Брацлав, при Калник и на сто други места беше призовавал на двубой и събарял мъртви най-опасни запорожки фехтовчици; да оставим срама, да оставим позора! Но той обичаше безгранично тая жена, до забрава, той би искал да я има в своя шатър, да я гледа, да я бие, целува. Ако му дадяха да избира дали да стане падишах и да управлява половината свят или да я вземе в прегръдките си, да чувства със сърцето си топлината на нейната кръв, с лицето си — нейния дъх, с устните — нейните устни, той би я предпочел пред Цариград, Босфора и титлата халиф. Желаеше я, понеже я обичаше; желаеше я, понеже я мразеше; колкото по-чужда му беше, толкова по я желаеше; колкото по-чиста, по-вярна, по-неопетнена бе, толкова повече я желаеше. Много пъти, когато в шатъра си спомняше, че веднъж в живота си вече бе целувал нейните очи в дола след битката с Азба бей, че при Рашков беше усещал гърдите й върху своите, овладяваше го безумието на страстта. Той не знаеше какво е станало с нея, дали се е върнала в Хрептьов или е загинала по пътя. Понякога му ставаше по-леко при мисълта, че може би е умряла; понякога го обземаше безкрайна скръб. Имаше моменти, когато мислеше, че е било по-добре да не я отвлича, да не опожарява Рашков, да не идва тук, да остане липковец в Хрептьов, стига да може поне да я вижда.