Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

А нещастната Зоша Боска се намираше в неговия шатър. Животът й течеше като на робиня, всред позор и непрекъснат ужас, защото в сърцето на Азия нямаше нито капка милост към нея. Той просто я изтезаваше само за това, че тя не беше Баша. Все пак Зоша притежаваше сладостта и чара на полско цвете, беше млада и хубава и той се наслаждаваше от нейната хубост, но по най-дребен повод я риташе с крака или шибаше с камшик бялото й тяло. По-страшен ад тя не можеше да си представи, защото живееше без надежда. Нейният живот беше разцъфтял именно в Рашков като пролет, като цвят на любовта към младия Нововейски. Тя го обичаше от цялата си душа, обичаше с всички сили тая благородна и едновременно добра рицарска натура, но ето че сега беше играчка и робиня на този ужасен слепец; разтреперана като бито куче, тя трябваше да пълзи в краката му и да го гледа в лицето, да го гледа в ръцете дали няма да грабнат камшика от сурови ремъци — и да спира дъха си, да спира и сълзите си.

Зоша знаеше добре, че за нея няма и не може да има милосърдие, защото дори някакво чудо да я изтръгнеше от тия страшни ръце, тя вече не беше някогашната Зоша, бяла като първия сняг, годна да се отплати с чисто сърце за любовта. Всичко това беше минало безвъзвратно. А понеже за тоя страхотен позор, в който живееше сега, тя нямаше никаква вина, напротив, по-рано винаги бе била девойка, кротка като агънце, добра като гълъб, доверчива като дете, чистосърдечна, обичаща, не разбираше защо е тази страшна несправедливост към нея, която вече не може да бъде отменена, защо върху нея тежи такъв неумолим Божи гняв — и това душевно терзание увеличаваше нейната болка, нейното отчаяние.

Така й течаха дните, седмиците и месеците. Азия още през зимата дойде на Кучункаурийските ливади, а походът към границите на Жечпосполита започна едва през юни. Цялото това време бе изпълнено за Зоша с позор, с мъка и работа. Понеже Азия въпреки нейната хубост и сладост, въпреки че я държеше в шатъра си, не само че не я обичаше, но по-скоро я мразеше, защото не беше Баша и я смяташе за обикновена робиня, тя трябваше да работи като робиня. Тя поеше конете и камилите му на реката; тя носеше вода за обредните измивания, дърва за огъня; тя постилаше кожите за нощуване; тя готвеше храната. В другите части на турските войски жените не излизаха от шатрите поради страх от еничарите или поради обичая, но липковският стан се намираше настрани, а обичаят жените да се крият не беше разпространен между липковците, защото, живели някога в Жечпосполита, те бяха свикнали с други отношения. Робините на простите войници, доколкото някой от тях имаше отвлечена пленница, дори не закриваха лицето си с яшмак. Наистина на жените беше забранено да излизат вън от границите на липковския стан, защото извън тия граници непременно щяха да бъдат отвлечени, но в самия стан можеха навсякъде да се движат безопасно и да се занимават с домакинството в стана.

Въпреки тежката работа за Зоша дори беше известна разтуха да излезе за дърва или на реката, на водопой с конете, с камилите, понеже в шатрата се страхуваше да плаче, а по пътя можеше да даде безнаказано воля на сълзите си. Веднъж, като вървеше така с наръч дърва, тя срещна майка си, която Азия беше подарил на Халим. Те паднаха в прегръдките една на друга и трябваше със сила да ги разделят; макар че Азия после наби Зоша, като я удряше жестоко с бича и по главата, все пак това беше една хубава среща. Втори път, като переше кърпите и партенките на Азия при брода, Зоша видя отдалече Евка, която вървеше с ведра с вода. Евка стенеше под тежестта на ведрата; фигурата й беше вече силно променена и натежала, но чертите, макар и закрити с яшмак, спомниха на Зоша за Адам и такава болка сви сърцето й, че за миг загуби съзнание. Те обаче от страх не си казаха нищо.

Този страх постепенно сподави и овладя всички чувства на Зоша, докато най-сетне остана само той на мястото на желанията, надеждите, спомените. Да не бъде бита — това й стана едничката цел. На нейно място Баша още първия ден би убила Азия със собствения му нож, без да мисли какво би станало после с нея; но боязливата Зоша, още полудете, не притежаваше смелостта на Баша.

И ето че най-сетне се стигна дотам да смята за благоволение, когато страшният Азия под влияние на временна похот приближеше понякога загрозеното си лице към нейните уста. Седнала в шатъра, тя не снемаше очи от своя господар и дебнеше да разбере дали й е сърдит или не, следеше движенията му и се мъчеше да отгатне неговите желания.