Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

А когато се случеше да не познае и зъбите му почнеха да святкат изпод мустаците, както някога на стария Тухай бей, тогава, почти загубила ума и дума от ужас, тя се влачеше в краката му, притискаше побледнелите си устни до ботушите му, прегръщаше конвулсивно коленете му и викаше като измъчвано дете.

— Не ме бий, Азия! Аз няма вече! Прости, не ме бий!

Но той почти никога не прощаваше, гавреше се с нея не само защото не беше Баша. Та нали някога тя беше годеница на Нововейски. Азия имаше безстрашна душа, но сметките между него и Нововейски бяха толкова страшни, че при мисълта за този гигант със закоравяла в сърцето жажда за мъст безпокойство обземаше младия липковец. Предстоеше война, можеха да се срещнат — вероятно щяха да се срещнат. Азия не можеше да си наложи да не мисли за това, а понеже тия мисли му идваха в главата, като гледаше Зоша, той си отмъщаваше на нея, сякаш искаше с ударите на бича да разпръсне собственото си безпокойство.

Най-сетне дойде моментът, когато султанът издаде заповед за поход. Разбира се, че липковците, а след тях цялата огромна маса от добруджански и новогродски татари щеше да се движи като предна стража. Това беше уговорено между султана, везира и каймакамина. Но отначало, особено до Балкана, всички вървяха заедно. Походът беше лек, защото поради започналите горещини се движеха само нощем, по шест часа от един престой до друг. Бурета с катран горяха по техния път, а масалджиларите светеха на султана с цветни факли. Човешкият мравуняк се движеше като вълна през необозрими равнини, изпълваше като скакалци долините, покриваше цели планини. След въоръжените хора вървяха обозите, в тях харемите, а зад обоза — безбройни стада.

Но не щеш ли, златистата и пурпурна кола на Касека затъна в предбалканските мочурища и двайсет биволи не можаха да я измъкнат от калта. „Това е лошо предзнаменование, господарю, и за тебе, и за цялата войска!“ — каза на султана главният мюфтия. „Лошо предзнаменование!“ — започнаха да повтарят из стана полупобърканите дервиши. Тогава султанът се уплаши и реши да отпрати от стана всички жени заедно с прекрасната Касека.

Заповедта беше обявена на войските. Тия от войниците, които нямаха къде да изпратят робините си, а от любов не искаха да ги продават за удоволствие на други, предпочетоха да ги изколят. Другите ги купуваха за хиляди търговците от кервансараите, за да ги продават по-късно по пазарите на Стамбул и на всички градове в близка Азия. Три дни подред продължи това като голям панаир. Азия без колебание изнесе на продан Зоша, която веднага купи доста скъпо един богат, но стар стамбулски търговец на бакалия за своя син.

Той беше добър човек, та поради сълзите и заклинанията на Зоша купи и майка й от Халим, наистина на безценица. На другия ден двете тръгнаха за Стамбул заедно с цяла тълпа други жени. В Стамбул съдбата на Зоша не престана да бъде позорна, но се подобри. Новият й собственик я обикна и след няколко месеца я направи своя съпруга. Майка й вече не се разделяше от нея.

Много хора, между които и много жени, дори след дълго робство се връщаха в родината. Като че ли е имало някой, който по всякакъв начин е търсил и Зоша посредством арменци и гръцки търговци, посредством слуги на посланиците на Жечпосполита — но напразно. После търсенията престанали изведнъж и Зоша не видя никога нито родния край, нито лицата на своите скъпи.

До смъртта си тя живя в харем.

Още преди тръгването на турците от Адрианопол във всички станици край Днестър зацари голямо движение. Особено в Хрептьов, който се намираше най-близо до Каменец, непрекъснато пристигаха куриери на хетмана и донасяха разни заповеди, а малкият рицар или ги изпълняваше сам, или ги изпращаше по-нататък чрез сигурни хора, ако не се отнасяха до него. Поради тия заповеди гарнизонът в хрептьовския форт намаля значително. Пан Мотовидло замина със своите войници чак към Гуман в помощ на Ганенко, който се бореше както можеше с шепата верни на Жечпосполита казаци срещу Дорош и съединената с него кримска орда. Пан Мушалски, несравним стрелец с лък, пан Снитко с герб полумесец в подкова, пан Ненашинец и пан Громика поведоха хоронгвата от шляхтичи и лингхаусовските драгуни към нещастната Батога, където се намираше пан Лушецки, който заедно с Ганенко трябваше да следи движенията на Дорошенко. Пан Богуш получи заповед да остане в Могильов, докато с просто око не види чамбули. Поръченията на хетмана търсеха усилено и преславния пан Рушчиц, когото само Володиовски превъзхождаше като преследвач, но пан Рушчиц беше отишъл начело на няколко десетки души в степта и бе потънал като камък във вода. За него се чу едва по-късно, когато почнаха да се носят странни вести, че около обоза на Дорошенко и около частите от ордата сякаш обикаля някакъв зъл дух, който всеки ден отвлича отделни бойци или по-малки военни групи. Досещаха се, че навярно пан Рушчиц напада така неприятеля, защото никой друг, с изключение на малкия рицар, не би могъл да върши такива нападения. И това наистина беше пан Рушчиц.