Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

Образцов ред и дисциплина цареше всред тия огромни маси. Пашите се огъваха като тръстика при вятър пред султанската воля, пред тях се огъваше войската. Нямаше недостиг на храна за хората и стадата. Всичко беше доставено в повече, отколкото трябва, и всичко навреме. При образцов ред минаваха също така часовете за военно обучение, часовете за храна и молитва. В момента, когато муезините почнеха да призовават на молитва от набързо построените дървени минарета, цялата войска се обръщаше с лице към изток, всеки постилаше пред себе си кожа или килимче и всички като един човек падаха на колене. При тая гледка и дисциплина сърцата се радваха, а душите се изпълваха със сигурна надежда в победата.

Султанът пристигна в стана към края на април, но не тръгна веднага на поход. Той чака повече от месец да просъхне земята: в това време обучаваше войската, привикваше я към лагерния живот, управляваше, приемаше посланици и съдеше под пурпурен балдахин. Прекрасната като сън първа съпруга Касека го придружаваше в тоя поход, а с нея вървеше и дворът й, също така подобен на райски сън.

Позлатена кола возеше султанската съпруга под шатър от пурпурна тафта, зад нея следваха други коли и бели сирийски камили, покрити също така с пурпур, които носеха товари. Хубавици и баядерки й пееха песни по пътя. Сладките тонове на тихи инструменти се обаждаха веднага щом, уморена от пътя, притваряше копринените клепачи на очите си и я люлееха приспивно. През време на дневния зной над нея вееха ветрила от щраусови и паунови пера; скъпоценни източни благовония горяха в индийски вази пред нейните шатри. Придружаваха я всичките съкровища, чудеса и богатства, каквито можеха да си позволят само Изтокът и султанското могъщество. Приказни хубавици, баядерки, черни скопци, момчета прислужници, хубави като ангели, сирийски камили, коне от пустините на Арабия — с една дума: цялата свита блестеше от скъпоценности, ламета, сърма, лъщеше като дъга от диаманти, рубини, смарагди и сапфири. Пред това шествие народите падаха по лице, без да смеят да погледнат към лицето, на което само падишахът имаше право — и това шествие изглеждаше или свръхземно видение, или действителност, която самият Аллах бе свалил на земята от света на виденията и сънните блянове.

Но слънцето грееше все по-силно и най-сетне дойдоха горещи дни. Тогава една вечер издигнаха знаме на висока мачта пред султанския шатър и оръдеен гръм възвести на войските на народите, че походът към Лехистан започва. Загърмя грамадният свещен барабан, забумтяха всички други, обадиха се пронизителните гласове на пищялки, нададоха вой набожни полуголи дервиши — и реката тръгна надвечер, за да избегне слънчевия зной. Но същинската войска щеше да тръгне едва няколко часа след даването на първия сигнал. Най-напред тръгна обозът, после ония паши, които се грижеха за прехраната на войската, последваха ги цели легиони от занаятчии, които щяха да опъват шатрите, тръгнаха както товарните стада, така и предназначените за клане. Походът щеше да продължава по шест часа и през тая нощ, и през следващите, и при такъв ред, че когато войникът пристигнеше на мястото за престоя, винаги намираше осигурена и храна, и почивка.

Когато най-после дойде време да тръгне и войската, султанът се изкачи на една могила, за да обгърне с поглед цялата си сила и да се нарадва на гледката й. С него бяха везирът, улемите и младият каймакамин Кара Мустафа, „изгряващото слънце на войната“, и стража от рота „поляхска“ пехота. Нощта беше спокойна и ясна; луната светеше много ярко — и султанът би могъл да обхване с око всичките си войски, ако не беше обстоятелството, че никое човешко око не би успяло да ги обхване изведнъж, защото макар да вървяха гъсто едни до други, частите в поход заемаха няколко мили.

Въпреки това той се радваше в сърцето си и като прехвърляше благовонните зърна на броеницата си от сандалово дърво, вдигаше очи към небето, за да благодари на Аллаха, че го е направил господар на толкова войска и толкова народи. Внезапно, когато началото на обоза вече почти се беше загубило в далечината, той прекъсна молитвата си, обърна се към младия каймакамин Кара Мустафа и каза:

— Забравих кой се движи като предна стража…

— Райска светлост! — отговори Кара Мустафа. — Като предна стража се движат липковците и черемисовците, а ги води твоето куче Азия, синът на Тухай бей…

След дългия престой на Кучункаурийските ливади Азия Тухайбейович наистина тръгна с липковците начело на похода на цялата турска войска към границите на Жечпосполита.