Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

Спокойствието му беше някак престорено. Душата му съвсем не беше примирена и още от пръв поглед всеки би могъл да отгатне, че под тая мъртвота се спотайва нещо зловещо и страхотно, което ако избухне, тоя великан ще извърши някакви ужасни дела, подобно на развилняла се стихия. Това беше толкова ясно написано на челото му, че дори приятелите му се приближаваха до него с известен страх, а в разговора си избягваха да споменават за това, което се беше случило.

Срещата с Баша в Хрептьов изглежда, че разведри засъхналата му рана, защото, когато целуваше при пристигането си ръката й, изведнъж започна да стене като доубиван зубър, очите му се наляха с кръв и жилите на шията му се издуха като въжета. А когато Баша, обляна в сълзи и с майчино чувство му стисна главата с ръце, той падна пред краката й и дълго не можеха да го откъснат. Но като узна каква задача му възлага хетманът, той се много оживи; лъч на зловеща радост блесна по лицето му и той каза:

— Ще извърша това, ще извърша и нещо повече!

— А ако срещнеш онова бясно куче, разправи се с него! — намеси се Заглоба.

Отначало Нововейски не отговори нищо, само гледаше пан Заглоба; внезапно безумие се отрази в очите му, той стана и тръгна към стария шляхтич, сякаш искаше да се нахвърли върху него.

— Ще повярваш ли, ваша милост — каза той, — че аз никога не съм направил зло на тоя човек и винаги съм бил добре настроен към него?

— Вярвам, вярвам! — отговори пан Заглоба бързо, като се оттегли благоразумно зад малкия рицар. — Аз сам бих тръгнал с тебе, но подагра ме яде в краката.

— Нововейски! — каза малкият рицар. — Кога искаш да тръгнеш?

— Тази нощ.

— Ще ти дам сто драгуна, самият аз ще остана тук с други сто освен пехотата. Ела на плаца!

И излязоха, за да издадат заповеди.

На прага чакаше Зидор Люшня, изпънат като струна. Вестта за експедицията се беше вече пръснала по плаца и вахмистърът от свое име и от името на ротата си започна да моли малкия полковник да му позволи да тръгнат с Нововейски.

— Как така? Искаш да се разделиш с мене ли? — попита Володиовски учуден.

— Пане командир, ние се заклехме да отмъстим на тоя кучи син. А може да попадне в наши ръце!

— Вярно! Пан Заглоба ми говори за това — отговори малкият рицар.

Люшня се обърна към Нововейски:

— Пане командир!

— Какво искаш?

— Ако го хванем, аз да се разправя с него.

И върху лицето на мазура се изписа такава зверска упоритост, че Нововейски веднага се поклони на Володиовски и каза умолително.

— Ваша милост, дай ми тоя човек!

Володиовски не мислеше да се противопоставя и още същата вечер на мръкване сто конника начело с Нововейски тръгнаха в поход.

Те се движеха по познатия път за Могильов-Ямпол. В Ямпол се срещнаха с някогашния рашковски гарнизон, от който по силата на хетманската заповед двеста души се присъединиха към Нововейски, а останалите под командването на пан Бялогловски щяха да заминат за Могильов, където се намираше пан Богуш.

А Нововейски продължи надолу чак до Рашков.

Околността на Рашков беше вече пълна пустиня; самото градче бе превърнато на куп пепел, който ветровете бяха вече успели да издухат на всички страни, а малобройните жители бяха изпобягали поради очакваната буря. Защото беше вече началото на май и добруджанската орда можеше всеки миг да се покаже по тия места, та беше опасно да се седи в тях.

В действителност ордите заедно с турците още стояха на Кучункайурийските ливади, но в рашковския край не се знаеше това и всеки от бившите жители на Рашков, оцелели след последното клане, криеше от по-рано главата си, където му видеха очите.

През време на пътуването Люшня си кроеше планове и хитрости, които според него пан Нововейски би трябвало да възприеме, ако искаше да напада неприятеля щастливо и успешно. И той споделяше благосклонно тия си мисли с редниците.

— Вие, конски глави — казваше им Люшня, — вие не разбирате от тия неща, но аз съм стар, аз разбирам. Ще отидем в Рашков, там ще се спотаим в скривалищата и ще чакаме. Като дойде ордата при брода, най-напред се прехвърлят малки части, както обикновено постъпват те, а чамбулът стои и чака, докато те му дадат знак, че е безопасно. Едва тогава ние ще тръгнем тихо подир тях и ще ги подгоним чак до Каменец.

— Ами така можем да не хванем оня кучи син! — забеляза един от редниците.

— Ти си затваряй муцуната! — отвърна Люшня. — Кой ще върви напред, ако не липковците.

И наистина предвижданията на вахмистъра изглежда, че се сбъдваха. Като стигна в Рашков, Нововейски даде почивка на войниците. Те бяха вече уверени, че след почивката ще отидат към пещерите, с каквито беше пълна цялата околност, и там ще се спотаят чак до идването на първите неприятелски разезди.