Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

Ето защо пан Нововейски вярваше, че неговият поход най-напред ще слиса неприятеля и с това ще принесе още по-голяма полза, отколкото очакваше пан хетманът; второ, че походът му може да стане пагубен за Азия и липковците. За младия поручик беше ясно, че липковците и черемисовците ще тръгнат като предна стража, понеже познават отлично Жечпосполита, и той основаваше главната си надежда именно на тая увереност. Да нахлуе неочаквано и да хване вражеския Азия, да освободи може би сестра си и Зоша, да ги изтръгне от робство, да отмъсти, а после сам да загине във войната — ето това беше всичко, което жадуваше изтерзаната душа на Нововейски.

Под влияние на тия мисли и надежди Нововейски се отърси от мъртвотата и се оживи. Походът по непознати пътища, тежките усилия, широкият повей на степта и опасностите на дръзката експедиция укрепиха здравето му и му възвърнаха някогашната сила. Преследвачът в него започна да взема връх над нещастника. По-рано у него нямаше място за нищо друго освен за спомени и мъка, но сега трябваше да мисли по цели дни как да се приближи скришом до неприятеля и да му нанесе щети.

След като минаха Днестър, те вървяха на верев 239 239 Косо, по диагонал. — Бел. elemag_an и надолу към Прут, денем често се криеха в горите и тръстиките, а нощем извършваха бързите си и скрити преходи. Страната и днес още рядко заселена, а тогава населена предимно от чергари, в по-голямата си част беше пуста. Много рядко попадаха на царевични ниви и на селища край тях.

Като се движеха скрито, те гледаха да избягват по-големите селища, но често пъти се отбиваха смело в по-малките, от една, две, три или дори по двайсетина къщи, защото знаеха, че на никого от жителите няма да хрумне мисълта да бяга от тях към Буджак и да предупреждава тамошните татари. Все пак Люшня следеше да не се случи такова нещо, но скоро се отказа и от тая предпазливост, защото се убеди, че тия малобройни заселници, макар уж да бяха султански поданици, сами с тревога очакваха пристигането на султанските войски, и второ, че те нямат никакво понятие какви са тия хора, които идват при тях, и целия отряд вземаха за някакви калараши, които вървят след други по заповед на султана.

И без съпротива получаваха царевични пити, сушени дренки и биволска пастърма. Всеки заселник имаше стада овце, биволи и коне, скрити край реките. От време на време срещаха многобройни черди от полуподивели биволи, пазени от по двайсетина пастири. Те чергаруваха в степта, живееха в катуни и стояха на едно място, докато имаше паша в изобилие. Често пъти това бяха стари татари. Нововейски обграждаше тия пастири с такава предпазливост, сякаш имаше работа с някакъв чамбул; обградените не оставяше живи, за да не пуснат слух за неговия поход към Буджак. Особено татарите заповядваше да бъдат избивани без милост, след като ги разпитваше за пътя, по-право за безпътието, и не оставяше нито един жив. После вземаше от стадата толкова глави, колкото му трябваха, и вървеше по-нататък.

Колкото отиваха по на юг, толкова по-често попадаха на стада, пазени почти само от татари, и то доста значителни групи. През двуседмичния си поход Нововейски обгради и смаза три групи от овчари, всяка от които броеше по няколко десетки души. Драгуните им вземаха въшливите кожуси и след като ги очистеха край огъня, сами се обличаха с тях, за да заприличат на дивите пастири и овчари. През втората седмица всички вече бяха облечени по татарски и изглеждаха също като чамбул. Остана им само еднаквото оръжие на редовна конница, а куртките си прибраха в дисагите, за да ги облекат при завръщането. Отблизо човек можеше да ги познае какви са по русите им мазурски мустаци и сините очи, но отдалече и най-опитното око можеше да се излъже от техния вид, особено защото караха пред себе си и стада, които им трябваха за храна.

Когато наближиха Прут, те тръгнаха надолу по левия бряг. Понеже кочманският път беше твърде много огладен, лесно можеше да се предвиди, че султанските войски, а пред тях ордите ще тръгнат през Фалези, Гуш, Котиморе и едва тогава по влашкия път — и или ще завият към Днестър, или още ще продължат направо през цяла Бесарабия, за да навлязат в границите на Жечпосполита едва при Ушица. Нововейски беше толкова сигурен в това, че вървеше все по-бавно, без да обръща никакво внимание на времето, и все по-предпазливо, за да не налети неочаквано на някакъв чамбул. Когато най-после влезе в междуречието, което образуваха реките Сарата и Текич, остана там за дълго, първо, за да даде почивка на конете и хората, и второ, за да чака на добре закрито място предната стража на ордата.