Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

— Аллах, Мисмиллах!…

Внезапно от края на гората се чу някакъв тих, но страшен отглас, сякаш късо хриптене на душен човек, който няма време да нададе вой. Дали ушите на конярите бяха толкова чувствителни или някакъв животински инстинкт ги предупреди за опасността, или най-сетне смъртта ги лъхна с леден полъх — важното е, че в един миг всички скочиха от съня.

— Какво е това? Къде са другите коняри? — взеха да се питат помежду си.

Тогава някакъв глас се обади на полски от дряновия храст:

— Те няма да се върнат.

И в същия миг сто и петдесет души връхлетяха в кръг върху конярите, които се уплашиха толкова много, че викът замря в гърдите им. Само някой от тях успя да грабне ханджар. Обръчът от нападатели ги заля и покри напълно. Храстите се разклатиха под натиска на човешките тела, които се боричкаха в безреден куп. Чуваше се съскане на саби, пръхтене, понякога стон или изхъркване, но всичко това продължи само миг. После всичко утихна.

— Колко са живите? — попита някакъв глас между нападателите.

— Петима, пане командир!

— Прегледайте телата да не би някой да се е спотаил и за сигурност прережете гърлото на всекиго с нож, а пленниците дайте при огъня!

Заповедта бе изпълнена мигновено. Труповете бяха приковани към моравата със собствените им ножове; след като им превързаха краката към тояги, пленниците бяха наслагани легнали край огъня, който Люшня разбърка така, че въглените под пепелта се намериха отгоре.

Пленниците гледаха тия приготовления и Люшня с обезумели очи. Между тях имаше трима хрептьовски липковци и те отлично познаваха вахмистъра. Той също ги позна и каза:

— Е, другари! Сега ще трябва да пеете, иначе с печени подметки ще отидете на другия свят. Нали сме стари познати, няма да скъпя въглените!

При тия думи той хвърли още сухи клони върху въглищата и те веднага избухнаха със силен пламък.

Но дойде Нововейски и започна да разпитва. От показанията на пленниците се оказа онова, което младият поручик беше отгатнал отчасти.

Липковците и черемисовците вървяха като предна стража пред ордата и пред цялата султанска войска. Водеше ги Азия Тухайбейович, под чиято команда бяха дадени всички липковски части. Поради горещините пътуваха нощем, а денем изпращаха стадата на паша. Не се пазеха, защото никой не предполагаше, че някаква войска би могла да ги нападне дори близо до Днестър, а камо ли край Прут, до самите седалища на ордите; затова те се движеха удобно, със стада и камили, които носеха шатрите на старшите офицери. Шатърът на мурза Азия можеше да се познае лесно, защото на върха му имало забучен бунчук, а при почивки хоронгвите забучват при него своите знамена. Станът на липковците се намирал на една миля назад; в него има около две хиляди души, но част от хората са останали при белгородската орда, която се движи на една миля след липковския чамбул.

Нововейски разпита още за пътя, по който може да се стигне най-лесно до стана, после как са наредени шатрите и накрай започна да разпитва за онова, което го интересуваше най-много.

— В шатъра има ли някакви жени? — попита той.

Липковците затрепераха за собствената си кожа. Тия, които бяха служили по-рано в Хрептьов, отлично знаеха, че Нововейски е брат на една от ония жени и годеник на другата, та разбираха каква ярост ще го обземе, когато узнае цялата истина.

Тази ярост можеше да се излее най-напред върху тях, затова започнаха да се колебаят, но Люшня каза веднага:

— Пане командир, да постоплим малко подметките на тия кучи братя, за да заговорят!

— Пъхни им краката в жарта! — каза Нововейски.

— Милост! — извика Елиашевич, стар хрептьовски липковец. — Аз ще кажа всичко, което са видели очите ми…

Люшня погледна командира да види дали въпреки това обещание не ще заповяда да се изпълни заплахата му, но той кимна с ръка и каза на Елиашевич:

— Говори какво си видял!

— Ние сме невинни, господарю — отговори Елиашевич. — Ние отивахме по заповед. Нашият мурза подари сестрата на ваша милост на пан Адурович, който я държеше в шатъра си. Аз съм я виждал на Кучункаури, като ходеше с ведра за вода, и й помагах да ги носи, защото беше трудна…

— Лошо! — прошепна Нововейски.

— А другата панна нашият мурза я държеше в своя шатър. Нея ние не я виждахме толкова често, но много пъти чувахме как викаше, защото мурзата, макар да я държеше за удоволствие, всеки ден я биеше с камшик и я риташе с крака…

Устните на Нововейски започнаха да треперят. Елиашевич едва чу въпроса: