Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

— Вие ме подведохте — каза той, — ляхите не може да са толкова слаби, щом ни търсят чак тук. Казвахте, че Собески няма да отбранява Каменец, а ето че той навярно е пред нас с цялата си войска…

Везирът и каймакаминът се опитваха да обясняват на господаря си, че това може да е била някаква самостоятелна разбойническа банда, но при наличността на намерените мускети и торби, в които имаше драгунски куртки, самите те не вярваха на думите си. Неотдавнашната безкрайно дръзка и все пак победоносна акция на Собески в Украйна караше да се предполага, че страшният военачалник е предпочел и сега да изненада неприятеля.

— Той няма войски — казваше великият везир на каймакамина след излизане от съвета, — но в него живее лъв, който не знае страх; ако е събрал поне петнайсетина хиляди души и е тук, тогава до Хотим ще стигнем всред кръв.

— Бих искал да си премеря силите с него — каза младият Кара Мустафа.

— Дано тогава Бог да отклони от тебе бедата! — отговори великият везир.

Постепенно обаче белгородските и добруджанските чамбули се убедиха, че наблизо няма не само големи военни части, но изобщо никаква войска. Все пак те откриха следи на отряд от около триста конници, който се движеше бързо към Днестър. Татарите имаха предвид съдбата на липковците и не преследваха отряда поради страх от засада. Нападението срещу липковците остана нещо изумително и необяснимо, но спокойствието постепенно се връщаше в ордуихумаюна и войската на падишаха отново започна похода си, подобен на наводнение.

В това време Нововейски се връщаше необезпокояван в Рашков заедно с живата си плячка. Връщаше се бързо, но тия опитни преследвачи още на втория ден разбраха, че не са преследвани, и затова въпреки бързането се движеха така, че да не преуморят конете. Азия пътуваше все между Нововейски и Люшня, вързан с въжета върху гърба на коня. Понеже двете му ребра бяха счупени, а и беше изнемощял, защото и раните, нанесени му от Баша по лицето, се отвориха при боричкането му с Нововейски и после поради язденето с увиснала глава, затова страшният вахмистър се грижеше да не би да умре преди пристигането му в Рашков и да осуети отмъщението. А младият татарин искаше да умре, понеже знаеше какво го чака. Най-напред реши да се умори чрез глад и не искаше да приема храна, но Люшня разтваряше стиснатите му зъби с нож и насила му наливаше в устата водка и молдовско вино, посипано със стрит на прах сухар. При почивките често му обливаше лицето с вода, за да не би раните в окото и носа, върху които през време на пътуването кацаха нагъсто мухи и бръмбари, да почнат да гноясват и да предизвикат преждевременната смърт на нещастния юнак.

По пътя Нововейски не говореше с него; само веднъж, в началото на пътуването, когато Азия обещаваше да върне Зоша и Евка срещу своята свобода и живот, поручикът му каза:

— Лъжеш, куче! И двете си продал на търговец от Стамбул, който ще ги продаде там на пазара.

И веднага изпратиха пред очите му Елиашевич, който повтори пред всички:

— Така е, ефенди! Ти я продаде, без сам да знаеш на кого, а Адурович продаде сестрата на поручика, макар че тя беше вече трудна от него…

След тия думи на Азия се струваше за миг, че Нововейски веднага ще го смачка със страшните си ръце; затова после, когато вече беше загубил всяка надежда, реши да докара младия великан дотам, че да го убие в гнева си и по този начин да му спести бъдещите мъки; а понеже Нововейски в желанието си да не го изпуска от очи непрекъснато пътуваше до него, той започна да се хвали отвратително и безсрамно за всичко, което беше направил. Разказваше как заклал стария Нововейски, как държал Зоша Боска в шатъра си, как се наслаждавал на нейната невинност, как най-сетне разкъсвал бялото й тяло с камшика и я ритал с крака. Пот на гъсти капки се стичаше по бледото лице на Нововейски; той слушаше, нямаше сили, нямаше желание да се отдалечи; слушаше жадно, ръцете му трепереха, конвулсии разтърсваха тялото му, но той се владееше и не убиваше.

Пък и като измъчваше неприятеля, Азия измъчваше и самия себе си, защото тъкмо разказът му го довеждаше до мисълта за неговото днешно нещастие. Ето, до неотдавна той беше заповедник, живееше в разкош, беше мурза, любимец на младия каймакамин, а сега пътуваше завързан върху конския гръб и яден жив от мухи, каран на страшна смърт! Сега най-леко му беше, когато губеше съзнание от болка, рани и умора. Това се случваше все по-често и Люшня взе да се страхува дали ще го докара жив в Рашков. Но те пътуваха денем и нощем, като даваха на конете да си починат само толкова, колкото беше крайно необходимо — и Рашков беше все по-близо. Чепатата татарска душа обаче не искаше да напусне изтерзаното тяло. Все пак през последните дни Азия непрекъснато имаше огън, а понякога потъваше в дълбок сън. Много пъти при треската или насън му се струваше, че още се намира в Хрептьов и че заедно с Володиовски ще тръгва на голяма война; или пък, че води Баша за Рашков; или пък, че я е отвлякъл и тя е в шатъра му; понякога при бълнуванията му се привиждаха битки и кланета, в които издаваше заповеди изпод бунчук като хетман на полските татари. Но идваше пробуждане и заедно с него съзнанието, тогава, щом отвореше очи, виждаше лицето на Нововейски, на Люшня, шлемовете на драгуните, които вече изхвърлиха овчите калпаци на конярите — и цялата тая толкова страшна действителност, че именно тя му се струваше като сънна морà 241 241 Кошмар. — Бел. elemag_an . Всяко движение на коня го пронизваше с болка, раните го боляха все по-силно и той отново губеше съзнание, после го свестяваха, за да изпадне отново в треска, от нея в сън — и отново да се пробуди.