Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

От тия думи мъките на Азия вече започнаха. В смъртния си час тоя страшен човек узнаваше, че неговата измяна и всичките му жестокости са били напразни. Ако поне Баша беше умряла по пътя, щеше да има тая утеха, че като не е негова, няма да принадлежи на никого. Но и тази утеха му беше отнета тъкмо сега, когато острието на кола се намираше на един лакът от тялото му. Всичко напразно! Толкова измени, толкова кръв и толкова близко наказание — напразно, съвсем напразно!… Люшня дори не знаеше колко тия думи направиха по-тежка смъртта на Азия: ако беше знаел, щеше да ги повтаря през целия път.

Но сега вече нямаше време за душевни страдания, защото всичко щеше да отстъпи пред екзекуцията. Люшня се наведе и като хвана с две ръце бедрата на Азия така, че да може да ги нагажда, извика на хората, които държаха конете:

— Тръгвай, но бавно, заедно!

Конете тръгнаха: изпънатите въжета повлякоха Азия за краката. Тялото му се влачи един миг по земята и попадна на неостърганото острие. Тогава острието започна да потъва в него и последва нещо страшно, нещо противно на природата и на човешките чувства! Костите на нещастника се разделяха, тялото се разцепваше на две; неизразима болка, толкова страшна, че почти граничеше с ужасно удоволствие, пронизваше цялото му същество. Колът потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко.

Тухайбейович стисна челюсти, накрая обаче не издържа — зъбите му лъснаха страхотно, а от гърлото се изтръгна вик: „А-а-а!“ — подобен на гарвански грак.

— Бавно! — изкомандва вахмистърът. Азия повтаряше все по-бързо своя страшен вик.

— Грачиш ли? — попита вахмистърът. После викна на хората:

— Добре! Стой! Ето, готово! — добави той, като се обърна към Азия, който замлъкна внезапно и само хъркаше глухо.

Бързо отпрегнаха конете, после вдигнаха кола, дебелия му край вкараха в нарочно направена дупка и почнаха да го засипват с пръст. Тухайбейович вече гледаше от високо тия действия. Беше в съзнание. Тоя страшен вид наказание беше още по-страшен поради това, че набитата на кол жертва понякога живееше до три дена. Главата на Азия увисна върху гърдите, устните му се движеха, като мляскаха, сякаш дъвчеше нещо и опитваше вкуса му; сега той изпитваше силна отпадналост и виждаше пред себе си сякаш безкрайна белезникава мъгла, която неизвестно защо му се струваше ужасна, но в тая мъгла разпознаваше лицата на вахмистъра и драгуните, знаеше, че е набит на кол, че с тежестта си тялото се набиваше все повече върху острието; накрай взе да се вцепенява от краката и ставаше все по-нечувствителен за болките.

Понякога мрак закриваше тая ужасна белезникава мъгла; тогава той мигаше с единственото си око, защото искаше да гледа и да вижда всичко чак до смъртта си. Погледът му преминаваше с особена упоритост от факла на факла, понеже му се струваше, че около всеки пламък се образуваше сякаш кръг от всички цветове на дъгата.

Но неговите изтезания не бяха свършени; след малко вахмистърът се приближи до кола със свредел в ръка и извика на застаналите наоколо:

— Повдигнете ме!

Двама силни мъже го вдигнаха нагоре. Сега Азия го загледа отблизо, като непрекъснато мигаше, сякаш искаше да разбере кой е тоя човек, който се изкачва чак при него. В това време вахмистърът каза:

— Пани ти изби едното око, а аз се заклех, че ще ти извадя другото.

При тия думи вкара острието в зеницата, завъртя един-два пъти, а когато клепачът и нежната кожа около окото се увиха по нареза на свредела — дръпна.

Тогава от двете очни ями на Азия бликнаха две струи кръв и потекоха по лицето му като две струи сълзи.

Самото лице побледня и ставаше все по-бяло. Драгуните започнаха мълчаливо да гасят факлите, сякаш се срамуваха, че светлината осветява такова ужасно дело — и само от лунния сърп се спускаха към тялото на Азия сребърни, но не много ясни лъчи.

Главата му съвсем увисна върху гърдите, само привързаните към дъбовото стъбло и увити с насмолена слама ръце стърчаха нагоре, сякаш тоя син на Изтока призоваваше отмъщението на турския полумесец над своите палачи.

— На конете! — разнесе се гласът на Нововейски.

Пред самото яхване вахмистърът запали с последния факел вдигнатите ръце на татарина, след което отрядът тръгна към Ямпол, а всред развалините на Рашков, всред нощта и пустотата остана върху високия кол само Азия, синът на Тухай бей — и свети дълго…

След три седмици един ден по пладне пан Нововейски пристигна в Хрептьов. Той изминаваше пътя от Рашков дотук за толкова много време, понеже често пъти се прехвърляше на отвъдната страна на Днестър, за да напада чамбулите и перкулабските хора, които се намираха в разните станици край реката. После те разказваха на пристигащите султански войски, че навсякъде се виждали полски части и били чували за големи военни сили, които едва ли ще чакат идването на турците при Каменец, а ще ги изненадат по пътя и ще се сблъскат с тях в генерално сражение.