Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

Като чу това Баша, храбро и войнишко сърце, стана изведнъж, сложи ръка върху главата на нещастника и каза:

— Дано ти я даде Бог при Каменец, защото казваш истината: това е единствената ти консолация!

А той затвори очи и взе да повтаря:

— О, да! О, да! Бог да те възнагради!…

И още същата вечер всички тръгнаха за Каменец.

Като излезе от портата, Баша дълго още се обръщаше да погледа форта, който блестеше в светлината на вечерното сияние, най-сетне го благослови с кръстен знак и рече:

— Дано пак да се върнем с Михал тук, мили Хрептьов!… Дано нищо по-лошо не ни чака!…

И две сълзи се търколиха по розовото й лице. Някаква странна тъга стисна сърцата на всички — и те продължиха пътя си всред мълчание.

В това време се стъмни.

За Каменец пътуваха бавно, защото обозът едва се движеше. В него вървяха каруци, стада, коне, волове, биволи, камили; военни слуги се грижеха за стадата. Някои от слугите и войниците се бяха оженили в Хрептьов, та в обоза не липсваха и жени. Войската се състоеше от отряда на Нововейски и от двеста души унгарска пехота, която малкият рицар беше организирал и обучил със свои средства. Патрон на тая пехотна част беше Баша, а командир един добър офицер, Калушевски. В нея нямаше нито един истински унгарец, но тя се наричаше унгарска, защото екипировката й беше такава. Подофицери бяха стари войници от драгуните, а редници — някогашни „разбойници“ и шайкаджии, хванати в грабителски банди и осъдени на обесване. Те бяха помилвани при условие, че ще служат в пехотата и ще измият старите си грехове с вярност и храброст. Между тях имаше и доброволци, които бяха изоставили долищата, скривалищата и други подобни разбойнически бърлоги и предпочитаха да служат при хрептьовския Малък сокол, отколкото да чувстват меча му надвиснал над главите им. Това бяха недостатъчно дисциплинирани и още недобре обучени хора, но храбри, свикнали с неудобствата, опасностите и кръвопролитието. Баша много обичаше тая пехота като Михалово дело, а и в техните диви сърца бързо се породи привързаност към чудната и добра пани. И сега те вървяха около нейната карета с пушки на рамо, със саби отстрани, горди, че пазят пани, че са готови да я защитават настървено, ако някой чамбул им препречи пътя.

Но пътят беше още свободен, защото пан Володиовски беше по-предвидлив от другите, а при това твърде много обичаше жена си, та не би я изложил на опасност с бавеж. Затова пътуването мина спокойно. Като тръгнаха от Хрептьов след пладне, те пътуваха до вечерта, после цяла нощ, а на втория ден, също след пладне, вече видяха високите каменецки скали.

При тяхната гледка, а и при гледката на кулите и бастионите на крепостта, които красяха върховете на скалите, изведнъж сърцата им се изпълниха със силна надежда. Защото им се струваше, че е невъзможно някаква друга ръка освен Божията да разруши това орлово гнездо, свито на върха на тия скали, обградени от клупа на реката. Денят беше летен и прекрасен, камбанариите на католическите и православните черкви, които надничаха иззад скалите, блестяха като грамадни свещи; спокойствие, радост и веселост се носеше над тоя светъл край.

— Башка! — рече Заглоба. — Много пъти вече поганците са гризали тези стени, но винаги са си чупили зъбите в тях! Охо! Колко пъти сам съм виждал да бягат оттук, хванали се за муцуните от болка. Дано даде Бог и сега да стане така!

— Разбира се, че ще даде! — отговори Башка зарадвана.

— Тук вече идва един техен султан, Осман. Като днес помня това, беше през 1621 година. Пристига, дяволът му, точно тук от отвъдната страна на Смотрич, откъм Хотим; изблещил очи, зяпнал с уста и гледа, гледа — и най-сетне пита: „Ами тая крепост, казва, кой я е укрепил така?“ — „Господ-Бог!“ — отговаря везирът. „Тогава нека Господ-Бог я превзема, защото аз не съм глупак!“ И веднага се върна.

— О, дори бързо се връщали! — намеси се пан Мушалски.

— Бързо се връщаха — отговори пан Заглоба, — защото ние ги подкарвахме с копия в слабините, а мене рицарите после ме отнесоха на ръце пред пан Любомирски.

— Значи, ти, ваша милост, си бил при Хотим? — попита несравнимият стрелец с лък. — Човек просто не може да повярва, като си помисли къде ваша милост не е бил и какво не е сторил!

Пан Заглоба се пообиди малко и отговори:

— Не само съм бил, но и рана получих, която мога веднага да покажа ad oculos 242 242 Пред очите (лат.). — Бел.прев. на ваша милост, ако си толкова любопитен, но насаме, защото не ми прилича да се хваля пред пани Володиовска.