Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

Прочутият лъконосец веднага разбра, че се подиграват с него, но понеже не се чувстваше достатъчно силен да се бори с остроумието на пан Заглоба, престана да разпитва повече и обърна разговора.

— Това, което говорите, ваши милости, е истина — каза той. — Когато човек е далече и слуша брътвежите на хората: „Каменец не е укрепен, Каменец ще падне“ — обзема го страх, но като види Каменец, изпълва се с надежда.

— А и Михал ще бъде в Каменец! — извика Баша.

— И пан Собески може би ще изпрати помощ!

— Слава Богу! Не сме толкова зле! Не сме толкова зле! О, бивало е и по-зле, а не сме се давали!

— Пък дори да бъде и най-зле, важното е да не губим кураж! Не са ни изяли и няма да ни изядат, докато ни е жив духът! — завърши пан Заглоба.

Под влияние на тия радостни мисли всички замлъкнаха, но това мълчание беше прекъснато от нещо много страшно. Внезапно до каретата на Баша се приближи пан Нововейски на коня си. Лицето му, обикновено толкова страшно и мрачно, сега беше усмихнато и весело. Той беше впил унесени очи в окъпания от слънчевите лъчи Каменец и се усмихваше непрекъснато.

Двамата рицари и Баша го гледаха учудени, защото не можеха да разберат как така видът на крепостта е свалил толкова внезапно цялото бреме от душата му, а той рече:

— Слава на Господа-Бога! Много голяма беше мъката, но ето че и радостта дойде!

И той се обърна към Баша:

— Те двете са у ляхския кмет Томашевич и добре, че са се скрили там, защото тоя разбойник нищо няма да им направи в такава крепост!

— За кого говориш, ваша милост? — попита Баша уплашено.

— За Зоша и Евка.

— Пазил те Бог! — възкликна Заглоба. — Не се давай на дявола!

А Нововейски продължаваше:

— Защото това, което разправят за баща ми, че Азия го бил заклал, то също не е вярно!

— Умопобъркал се е! — прошепна пан Мушалски.

— Ще ми разрешиш ли, ваша милост пани — каза отново Нововейски, — да тръгна напред? Толкова време човек като не ги е виждал, копнее за тях! Ой, тежко е далеко от любимата, тежко!

При тия думи той заклати грамадната си глава на две страни, а после пришпори коня и препусна.

Пан Мушалски кимна на няколко драгуни и го последва, за да му е умопобърканият под око. Баша скри в длани розовото си лице и скоро през пръстите й започнаха да текат горещи сълзи, а пан Заглоба каза:

— Той беше мъж като злато, но такива нещастия не са по силите на човек… При това душата не може да се храни само с отмъщението…

Приготовленията за отбрана в Каменец кипяха. По стените на стария замък и при портите, особено при украинската порта, работеха „нациите“, които населяваха града, под ръководството на своите кметове. Между тях ляхският кмет Томашевич беше на първо място поради голямата си смелост и изключителната опитност в стрелбата с оръдия. Засега работеха с лопати и колички и ляхите, русините, арменците, евреите и циганите се съревноваваха помежду си. Работата надзираваха офицери от разните полкове, вахмистрите и войниците помагаха на гражданите, работеше дори шляхтата, забравила, че Бог й е създал ръцете само за сабя, а цялата друга работа е възложил на хората от „долното“ съсловие. Пример даваше самият пан Войчех Хумецки, подолски хоронжи, който дори трогваше до сълзи, защото със собствените си ръце караше камъни с количка. Работата кипеше и в града, и в замъка. Между тълпите се въртяха доминиканци, йезуити, отци от ордена на свети Франциск и кармелити, които благославяха човешките усилия. Жени носеха храна и пития на работниците — хубави арменки, жени и дъщери на богати търговци, и още по-хубави еврейки от Карвасери, Жванец, Зинковци, Дунайгород, събираха върху себе си войнишките погледи.

Но вниманието на тълпите беше привлечено особено силно от пристигането на Баша. В Каменец навярно имаше много по-високопоставени жени, но нямаше нито една, чийто съпруг да е увенчан с по-голяма военна слава. В Каменец бяха чували, че и самата пани Володиовска е храбра жена, която не се е страхувала да живее във форт всред пустинята, между диво население, ходела с мъжа си по походи, а грабната от татарин, успяла да го пребие и да се измъкне здрава и читава от хищните му ръце. Затова и нейната слава беше също така извънредно голяма. Но тия, които не я познаваха и не я бяха виждали досега, си представяха, че тя трябва да е някаква великанка, която троши подкови и разкъсва ризници. Затова колко голямо беше удивлението им, когато видяха мъничкото й и розово полудетско личице.

— Това самата пани Володиовска ли е или дъщеря й? — питаха всред тълпите.