Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

Пан Володиовски не намери веднага какво да възрази, та замълча и едва след малко се обади със скръбен глас:

— Не ми споменавай за женитба, ваша милост, защото такива споменавания само отново будят мъка в сърцето. Някогашното желание също го няма, то изтече заедно със сълзите, а и годините ми вече не са за такова нещо. Ето че и косата ми започна да оредява! Четирийсет и две години, а двайсет и пет във военни походи, това не е шега, не е!

— Боже, не го наказвай за богохулство! Четирийсет и две години! Тю! Аз нося на гърба си повече от два пъти по толкова и пак понякога трябва да се бия с камшик, за да изтупам огъня от кръвта си, както праха от дрехите. Уважавай паметта на оная сладка покойница, Михале! Значи за нея беше добър, а за другите си евтин, стар?

— Стига, ваша милост! Стига, ваша милост! — обади се Володиовски с болезнен глас.

И сълзи потекоха по мустачките му.

— Няма да кажа нито дума повече! — рече Заглоба. — Дай ми само честно рицарско обещание, че каквото и да излезе с Кетлинг, един месец ще останеш с нас. Ще трябва да видиш и Скшетуски… А ако после пожелаеш да се върнеш под расото, никой няма да ти прави импедименти.

— Давам дума! — каза пан Михал.

И веднага заговориха за нещо друго. Пан Заглоба започна да разказва за конвокациите, как повдигнал въпроса за „руги“ срещу княз Богуслав и за случката с Кетлинг.

Понякога обаче прекъсваше разказа си и потъваше в мислите си. Те обаче трябва да бяха весели мисли, защото от време на време се плясваше с ръце по коленете и повтаряше:

— Хайде, хоп! Хайде, хоп!

Но колкото повече се приближаваха до Мокотов, по лицето на пан Заглоба почна да се появява някакво безпокойство. Внезапно той се обърна към Володиовски и каза:

— Помниш ли? Ти даде честна дума, че каквото и да излезе с Кетлинг, един месец ще останеш с нас!

— Дадох и ще остана — отговори Володиовски.

— Ето и дома на Кетлинг! — възкликна Заглоба. — Чудесно живее!

После викна на коларя:

— Я заплющи с камшика. Празник ще има днес в тая къща! Чуха се силни изплющявания на камшик. И колата още не беше минала през портата, когато от трема изскочиха няколко шляхтичи, познати на пан Михал; между тях бяха и негови стари другари от времето на буната на Хмелницки, и млади приятели от последно време, например пан Вашилевски и пан Нововейски, деца още, но пламенни рицари, които още в юношеска възраст бяха избягали от училище и от няколко години воюваха под командването на пан Володиовски. Тях малкият рицар обичаше безкрайно много.

От по-възрастните беше пан Орлик, чийто герб беше Целина, а черепът слепен със злато, защото навремето си му го бе разбила шведска граната; и пан Рушчиц, полудив степен рицар, несравним преследвач, който по слава отстъпваше само на Володиовски, и няколко други. Щом видяха двамата мъже в колата, всички захванаха да викат:

— Иде! Иде! Заглоба vicit 62 62 Победѝ (лат.). — Бел.прев. ! Иде!

И като се хвърлиха към колата, грабнаха малкия рицар на ръце, понесоха го към входа и викаха:

— Здравей! Да си ни жив, скъпи другарю! Сега си ни в ръцете и няма да те пуснем! Да живее Володиовски, първият рицар, гордост на цялата войска! В степта с нас, брате! Към Дивите поля! Там вятърът ще отвее тъгите ти!

Пуснаха го едва пред къщната врата. Той се здрависваше с всички, защото беше много силно трогнат от тоя прием, но веднага след това взе да разпитва:

— А как е Кетлинг? Жив ли е още?

— Жив! Жив! — отговориха в хор, а мустаците на старите войни се раздвижиха в странна усмивка. — Ела при него, защото не ще изтрае да лежи, с такова нетърпение те чака.

— Виждам, че не е толкова близо до смъртта, както разправяше пан Заглоба — отговори малкият рицар.

В това време влязоха в трема, а оттам в една голяма стая. Насред нея имаше маса, натъкмена за пир, а в единия ъгъл диван, покрит с бяла конска кожа, на който лежеше Кетлинг.

— Приятелю! — каза пан Володиовски и забърза към него.

— Михал е! — възкликна Кетлинг, скочи на крака, сякаш беше съвсем здрав, и грабна малкия рицар в прегръдките си.

И така се прегръщаха, че ту Кетлинг вдигаше Володиовски нагоре, ту Володиовски — Кетлинг.

— Накараха ме да се преструвам на болен — казваше шотландецът, — да се преструвам на умрял, но не можах да издържа, щом те видях! Здрав съм като камък и нищо лошо не ми се е случило. Но искахме да те измъкнем от манастира… Прощавай, Михале!… От сърдечно чувство ти скроихме тая клопка!

— Към Дивите поля с нас! — отново викнаха рицарите и така силно заудряха по сабите с жилавите си ръце, че в стаята се вдигна страшен шум от дрънкане на желязо.