Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

— Apage! 52 52 Махни се! (лат.) (заклинание срещу дявола). — Бел.прев. — каза калугерчето и се прекръсти набожно.

— Как така? Нима не те е изкушавало желанието да излезеш? — повтори Заглоба.

Но калугерчето погледна недоверчиво пратеника на архиепископа, който приказваше такива страшни неща, и отговори:

— След когото вратата тук се затвори, той вече не излиза.

— Ще видим! А какво става с пан Володиовски? Здрав ли е?

— Тук няма човек с такова име.

— Брат Михал? — каза пан Заглоба, за да опита. — По-рано драгунски полковник, който е влязъл тук неотдавна?

— Него ние го наричаме брат Йежи, но той още не е поел обетите и не може да ги поеме преди срока.

— И надали ще ги поеме, защото ти, frater, няма да повярваш, какъв женкар беше той! Друг такъв любител на женските прелести няма да намериш в никой орд…, исках да кажа, в никой полк от цялата войска.

— Не ми подобава да слушам такива неща — отвърна монахът, все по-слисан и огорчен.

— Я слушай, frater. Не зная къде у вас имате обичай да приемате хората, но ако това става тук, на това място, съветвам те, когато дойде брат Йежи, ти да отидеш ей в онази там стая при вратичката, защото ние ще говорим тук за прекалено светски неща.

— Аз още сега бих искал да се махна — каза монахът.

В това време се показа Володиовски, или по-право брат Йежи, но Заглоба не го позна, понеже пан Михал се беше много променил.

Преди всичко с дългото бяло расо той изглеждаше по-висок, отколкото в драгунската униформа; после щръкналите по-рано към очите мустачки сега бяха увиснали надолу; беше се помъчил също така да си пусне и брадата, но тя представляваше две жълти косъмчета, не по-дълги от половин пръст; най-сетне беше много измършавял и отслабнал, а очите му бяха загубили някогашния си блясък; приближаваше се бавно, с ръце върху гърдите, скрити под расото, и с наведена глава.

Заглоба не го позна, а понеже помисли, че това е самият игумен, стана от пейката и започна:

— Laudetur… 53 53 Слава на Господа Бога… (лат.). — Бел.прев.

Внезапно се взря по-внимателно, разпери ръце и викна:

— Пане Михале! Пане Михале!

Брат Йежи се остави да го грабне в прегръдките си, нещо като изхълцване разтърси гърдите му, но очите му останаха сухи. Заглоба дълго го прегръща, най-после заговори:

— Ти не си плакал сам над нещастието си. Плаках аз, плакаха и Скшетуски, и Кмичиц, и жените им. Воля божия! Примири се с нея, Михале! Дано те утеши милостивият отец и дано те възнагради!… Добре си направил, че навреме си се затворил всред тия стени. В нещастието няма по-добро нещо от молитвата и набожните размисли. Дай да те прегърна още веднъж! Едва мога да те видя през сълзите си!

А пан Заглоба наистина плачеше, развълнуван от вида на Володиовски, но накрай заговори отново:

— Прости, че прекъснах размишленията ти, но аз не можех да постъпя другояче и сам ще ми дадеш право, когато ти изтъкна моите основания. Ей, Михале! Много добро и много зло сме преживели двамата с тебе! Дали намери ти някаква утеха зад тази решетка?

— Намерих — отговори пан Михал — в тия думи, които слушам и повтарям тук всеки ден и които искам да повтарям до смъртта си: Memento mori! В смъртта е утехата за мене.

— Хм! Смъртта по-лесно може да се намери на бойното поле, а не в манастира, където животът тече така, като че ли някой бавно развива кълбо.

— Тук няма живот, понеже няма земни залисии, и докато душата напусне тялото, тя сякаш живее в друг свят.

— Щом е така, тогава няма да ти кажа, че белгородската орда се готви да нападне Жечпосполита с голяма сила, понеже какво може да те интересува това?

Пан Михал изведнъж размърда мустачки и неволно посегна с десница към лявото си бедро, но като не намери там сабя, веднага скри ръце под расото, наведе глава и каза:

— Memento mori!

— Така е! Така! — каза Заглоба, като мигаше малко нетърпеливо със здравото си око. — Дори вчера пан хетман Собески казваше: „Нека Володиовски да послужи поне през тая буря, а после да върви в който си иска манастир. Бог не би се разсърдил за това, напротив, такъв монах ще бъде с още по-големи заслуги.“ Но човек няма защо да ти се чуди, че предпочиташ собственото си спокойствие пред щастието на отечеството, нали се казва: prima caritas ab ego. 54 54 Първата любов е към самия себе си (лат.). — Бел.прев.

Настана продължително мълчание, само мустаците на пан Михал някак се наежиха и започнаха да се мърдат бързо, макар и леко.

— Обетите не си поел още и всеки момент можеш да излезеш, нали? — попита най-сетне пан Заглоба.