Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

— Цяло щастие, че времената са някак по-спокойни — отговори чехановецкият мечник — и че поганците се придържат вярно към подгаецките договори, наложени от непобедимия меч на моя благодетел.

Тук мечникът се поклони на пан Собески, а той се зарадва в себе си от публичната похвала и отговори:

— На първо място божията доброта ми даде тогава възможност да залегна на прага на Жечпосполита и да понажиля неприятеля, а на второ — готовата за всичко решителност на добрите ми войници. Зная аз, че ханът е готов да изпълнява договорите, но в самия Крим има вълнения срещу него, а белгородската орда изобщо не го слуша. Току-що получих съобщение, че на молдавската граница пак се трупат облаци и че могат да нахълтат вражески части. Затова заповядах да се следи зорко по пътищата, но войниците ми са малко. Прехвърля ли на едно място, на друго се образува дупка. Особено ми липсват опитни воини, които знаят татарските начини на воюване, и затова толкова съжалявам за Володиовски.

В отговор Заглоба свали от слепите си очи дланите, с които си стискаше главата, и викна:

— Но той няма да остане камедула, дори ако трябва да нападна Montem regium и да го взема насила! За Бога! Още утре ще отида при него. Може би ще се вслуша в увещанията ми — ако ли не, ще отида при примаса, при генерала 48 48 Върховен началник на даден монашески орден. — Бел.прев. на камедулите! Дори и в Рим ще отида, ако потрябва. Не искам да обиждам Бога, но какъв ти камедула ще бъде той, когато и косми не му растат на брадата. Колкото по дланта ми! Така си е! Той и на литургия не ще може да запее, а ако запее, плъховете ще изпобягат от манастира, защото ще помислят, че котарак на котешка сватба мяучи. Простете, ваша милост панове, че приказвам каквото от мъка ми дойде на езика. Ако имах син, нямаше да го обичам така, както съм обичал тоя мъж. Бог да му е на помощ! Бог да му е на помощ! Да беше станал поне бернардинец — но камедула! От това нищо няма да излезе, заклевам ви се! Още утре ще похлопам у примаса да ми даде писмо до игумена.

— Той не е могъл още да поеме всичките обети — намеси се пан маршалът, — но ти, ваша милост, не го притискай много, че да не се запъне, а и трябва да разбереш дали в неговото намерение не се е проявила божията воля.

— Божията воля? Божията воля не иде изведнъж. Нали и старата пословица казва: „Бързо ли е, псета го яли!“ Ако щеше да е божията воля, аз отдавна бих забелязал такава инклинация 49 49 Склонност, наклонност (лат.). — Бел.прев. у него, а той беше не калугер, ами драгун. Нищо нямаше да река, ако беше взел такова решение при пълен разум, в спокойствие и след размисъл; но Божията воля не връхлита върху човека при отчаяние като ястреб върху дива патица. Няма да го притискам. Преди да отида при него, хубаво ще обмисля какво да му кажа, че да не се измъкне хитро; но да се надяваме на Бога! Той винаги е вярвал повече на моя ум, отколкото на своя; мисля, че и сега ще бъде така — освен ако съвсем се е променил.

На другия ден, снабдил се с писмо от примаса и след като заедно с Хаслинг състави целия план, пан Заглоба позвъни на манастирската врата на Mons regius. Сърцето му биеше силно при мисълта как ще го приеме пан Володиовски, и макар че предварително бе намислил какво да му каже, сам разбираше, че много ще зависи от начина, по който ще бъде приет. С тия размисли той дръпна втори път звънеца, а когато ключът изщрака в ключалката и вратичката се пооткрехна, веднага се вмъкна през нея малко насила и каза на обърканото младо калугерче:

— Зная, че за да вляза тук, трябва да имам специална пермисия 50 50 Позволение (лат.). — Бел.прев. , но аз нося писмо от архиепископа, което, carissime frater 51 51 Най-скъпи брате (лат.). — Бел.прев. , благоволи да предадеш на отец игумена.

— Ще бъде според волята на ваша милост — отговори вратарят и се поклони, щом видя печата на примаса.

След тия думи монахът дръпна ремъка, който висеше на езика на звънеца, и удари два пъти, за да повика някого, защото той самият нямаше право да се отдалечава от вратичката. При това иззвъняване се появи втори монах, взе писмото и се отдалечи, без да каже нито дума, а пан Заглоба сложи на пейката вързопа, който носеше със себе си, после седна сам и силно засумтя.

— Frater — каза той най-после, — откога си в ордена?

— Пета година — отговори вратарят.

— О, толкова млад, а вече пета година! Сега, дори да му се поиска на човек да излезе, вече е късно! А сигурно неведнъж си закопнявал за света, защото, благоговейни брате, едного войната го влече, другиго — пиршествата, а трети — жените…