Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

— Няма защо да остават — отсече пани столникова, — колите още не са разтоварени, трябва само да впрегнат конете и веднага могат да тръгнат. Башка, иди се погрижи за това!

Панна Йежорковска се затече към пруста и не след много се върна и съобщи, че всичко е готово.

— Тогава хайде! — каза Володиовски.

След малко седнаха в карабона и тръгнаха за Мокотов. Пани столникова и панна Дрогойовска бяха заели задната седалка, а отпред малкият рицар се беше настанил при панна Йежорковска. Беше вече тъмно, та той не можа да види лицата им.

— Вие, ваши милости, познавате ли Варшава? — попита той, като се наведе към панна Дрогойовска и повиши глас, за да преодолее трополенето на карабона.

— Не — отговаря тя с нисък, но звучен и мил глас. — Ние сме истински провинциалистки и досега не сме познавали нито славни градове, нито славни хора.

При тия думи тя сведе леко глава, сякаш даваше да се разбере, че към последните причислява и пан Володиовски, а той посрещна отговора с благодарност. „Това е любезна девойка!“ — помисли малкият рицар и веднага почна да си блъска главата с какъв комплимент да се отблагодари.

— Дори десет пъти да е по-голям тоя град — каза той най-после, — пак ваши милости ще можете да бъдете най-изисканото му украшение.

— Откъде знаеш, ваша милост, като е тъмно? — попита внезапно панна Йежорковска.

„Ех, че коза!“ — помисли пан Володиовски.

Но не отговори нищо и някое време пътуваха всред мълчание; неочаквано панна Йежорковска отново се обърна към малкия рицар:

— Не знаеш ли, ваша милост, дали там, в конюшнята, ще има достатъчно място за десет коня и две коли?

— Дори за трийсет; ще се намери къде да се настанят.

— Охо! — възкликна девойката.

— Башка — каза пани столникова с укорителен тон.

— Аха! Много добре!… Башка! Башка! А на чия глава бяха конете през целия път?

С такива разговори стигнаха пред дома на Кетлинг.

Всички прозорци бяха ярко осветени в чест на пани столникова. Прислугата изтича начело с пан Заглоба, който щом се приближи до карабона и видя три жени, веднага попита:

— В коя от дамите имам чест да приветствам моята лична благодетелка и едновременно сестра на най-близкия ми приятел Михал?

— Аз съм! — отговори пани столникова.

Тогава пан Заглоба й грабна ръката и почна бързо да я целува и да повтаря:

— Моите почитания, моите почитания!

После й помогна да слезе от карабона и я поведе много почтително към входа, като тътрузеше крака.

— Позволете ми още веднъж пред прага да приветствам ваша милост — казваше той пътьом.

А в това време пан Михал помагаше на девойките да слязат. Но тъй като карабонът беше висок, а стъпалото мъчно можеше да се напипа в тъмното, той хвана панна Дрогойовска през кръста, вдигна я във въздуха и я сложи на земята пред себе си. А тя, без да се противи, за миг натежа с гърдите си върху неговите и каза:

— Благодаря, ваша милост!

След това пан Володиовски се обърна към панна Йежорковска, но тя вече беше скочила от другата страна и тогава той подаде ръка на Дрогойовска.

В стаята последва запознаването с пан Заглоба, който при вида на двете девойки изпадна в прекрасно настроение и веднага ги покани на вечеря. От блюдата върху масата се издигаше пара и както пан Михал предвиждаше, всичко беше в такова изобилие, че стигаше и за два пъти повече хора.

Седнаха на трапезата. Пани столникова зае челното място, отдясно на нея Заглоба, а до него панна Йежорковска. Володиовски седна от лявата страна на сестра си, до Дрогойовска.

И едва тук малкият рицар можа добре да разгледа девойките.

И двете бяха хубави, но всяка по свой начин. Дрогойовска имаше черна като гарванови криле коса, също такива вежди, големи лазурни очи, мургава и бледа кожа, толкова нежна, че се виждаха сините жилки по слепите очи. Едва забележим тъмен мъшец покриваше горната й устна и подчертаваше сладката й и съблазнителна уста, леко разтворена сякаш за целувка. Тя беше в траур, защото неотдавна бе загубила баща си и тоя цвят на дрехите й при нежната кожа и черната коса й придаваше тъжен и суров вид. На пръв поглед изглеждаше по-възрастна от другарката си и едва като се взря по-добре, пан Михал забеляза, че под тая прозрачна кожа тече кръв на първа младост. И колкото повече я гледаше, толкова по й се възхищаваше: и на господарската й осанка, и на лебедовата шия, и на тия стройни, пълни с девичи чар форми.

„Тази ще е знатна дама — мислеше си той, — която трябва да има великолепна душа! А пък другата е същински хлапак!“