Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

— Ако всички хайдамаци бяха такива, веднага бих се присъединил към тях!

— Тя не мисли за нищо друго освен за оръжия, коне и война! Веднъж се беше измъкнала от къщи и отишла с пушка на лов за диви патици. Отишла някъде си между тръстиките и какво да види: тръстиките се разтварят и гледа… глава на татарин, който се прокрадва през тръстиките към селото… Друга би се уплашила, а тая хубостница — бум с пушката и татаринът — цап във водата! На място го свалила, представи си, ваша милост… и с какво?… Със сачми за патици…

Тук пани Маковецка отново почна да се тресе и да хихика заради случилото се с татарина, после добави:

— И, право да си кажем, спаси всички ни, защото цял чамбул идвал; като се върна, вдигна тревога, та имаше време да се скрием с прислугата в гората! У нас е винаги така!…

По лицето на Заглоба се разля такова възхищение, та чак окото си затвори за миг; после скочи, устреми се към девойката и докато тя да разбере какво става, целуна я по челото и каза:

— Това от стария воин за оня татарин в тръстиките!

Момичето разтърси енергично светлата си коса:

— Ама дадох му да разбере, нали? — извика то със звънкото си детско гласче, което, свързано със смисъла на думите, звучеше толкова странно.

— Ах ти, мое хайдамаче миличко! — каза Заглоба разчувстван.

— Но какво значи един татарин! Ваши милости сте съсекли хиляди и татари, и шведи, и немци, и унгарци на Ракочи. Какво съм аз пред ваши милости, пред такива рицари, които нямат равни в цяла Жечпосполита. Аз зная отлично това! Охо!

— Ще те учим как да въртиш сабичка, щом имаш такова влечение. Аз съм вече малко възтежичък, но Михал също е майстор.

При това предложение момичето чак подскочи високо, после целуна ръка на пан Заглоба и направи реверанс пред малкия рицар, като каза:

— Благодаря за обещанието! Аз вече мога мъничко!

Но Володиовски беше цял погълнат от разговора с Кшиша Дрогойовска, та отговори разсеяно:

— Както заповядаш, ваша милост панно!

Заглоба отново седна със засияло лице при пани латичовската столникова.

— Моя светла благодетелко — каза той. — Знам аз много добре колко хубави са сушените турски плодове, защото дълги години съм живял в Стамбул, но знам също, че и много лакомници има за тях. Как така е станало, та досега никой не се е полакомил за тая девойка?

— За Бога! Имаше доста младежи, които се занасяха и по двете. А на смях Башка наричаме вдовица на трима мъже, защото едновременно трима достойни кавалери се бяха спуснали да я задирят: пан Швирски, пан Киндрацки и пан Чвилиховски. Все шляхтичи от нашите места и големи земевладелци, чиито родствени връзки мога също така да изредя подробно на ваша милост.

При тия думи пани столникова вече отново разпери пръстите на лявата си ръка и приготви за броене показалеца на дясната, но Заглоба я попита бързо:

— И какво стана с тях?

— И тримата загинаха във войната, затова наричаме Баша вдовица.

— Хм! А тя как понесе това?

— Виждате ли, ваша милост, у нас това е обикновено нещо и рядко някой ще стигне до напреднала възраст и ще умре от собствената си смърт. У нас дори казват, че на шляхтича не му прилича друга смърт освен на бойното поле. Как Башка понесе това ли? Похлипа си малко, горката, и то най-вече в конюшнята, защото, дотежи ли й нещо, тя веднага тича в конюшнята! Отидох веднъж подире й и я питам: „За кого плачеш?“ А тя: „И за тримата!“ От тоя отговор веднага разбрах, че никого не е харесала особено много… И мисля, че щом главата й е заета с нещо друго, тя изобщо още не чувства божията воля; Кшиша — повечко, но Башка като че ли още съвсем никак!…

— Ще я почувства! — каза Заглоба. — Ваша милост благодетелко! Ние най-добре разбираме това! Ще я почувства, ще я почувства!…

— Такова е нашето предназначение! — отговори пани столникова.

— Точно така. От устата ми го взе, ваша милост пани! По-нататъшният разговор бе прекъснат от приближаването на младата компания.

Малкият рицар беше вече станал доста смел пред панна Кшиша, а тя, изглежда, от добро сърце се занимаваше с него и с неговата скръб, както лекар се занимава с болен. И може би затова именно проявяваше към него по-голяма благосклонност, отколкото позволяваше толкова краткото им познанство. Но понеже пан Михал беше брат на пани столникова, а момичето — роднина на мъжа й, това не учудваше никого. Башка обаче беше останала сякаш малко настрани и само пан Заглоба непрекъснато насочваше вниманието си към нея. Пък и изглежда, че на нея й беше все едно дали някой се занимава с нея или не. Отначало тя гледаше с възхищение двамата рицари, но със същото възхищение разглеждаше и чудесните оръжия на Кетлинг, окачени по стените. После започна да се попрозява, сетне очите й взеха все повече да се затварят, докато най-сетне каза: