Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

— Тръгвай!

— Извинявай, ваша милост…

— Какво искаш още?

— Ами ако после пукне?

— Нека пука, стига да дойде тук жив! Вземи шестима души и тръгвай!

Люшня се затече. Другите, доволни, че могат да направят нещо за пани, се хвърлиха да оседлават коне и докато преброиш няколко пъти до сто, шестима души тръгнаха за Каменец, а след тях други водеха свободни коне, за да ги наредят по пътя.

Пан Заглоба се върна в стаята доволен от себе си.

След малко от стаичката излезе Володиовски; променен, загубил ума и дума, равнодушен към думите на съчувствие и утеха. Той съобщи на пан Заглоба, че Баша продължава да спи, седна на пейката и гледаше замаян към вратата, зад която лежеше жена му. На офицерите се струваше, че той се ослушва, затова всички затаяваха дъх и в стаята зацари пълна тишина.

След някое време Заглоба се приближи на пръсти до малкия рицар.

— Михале — каза той, — изпратих за лекар в Каменец, но… но може би ще трябва да пратим за още някого?…

Володиовски гледаше, събираше мислите си, но изглежда, че не разбираше.

— За свещеник — каза Заглоба. — Свещеник Камински би ли могъл да пристигне до утре сутринта?…

Тогава малкият рицар затвори очи, обърна към камината побледнялото си като платно лице и започна да повтаря с бърз шепот:

— Иисусе, Иисусе, Иисусе!

Тогава пан Заглоба, без да пита повече, излезе и издаде съответни нареждания.

Когато се върна, Володиовски вече не беше в стаята. Офицерите казаха на пан Заглоба, че болната започнала да вика мъжа си — неизвестно дали при бълнуване или в съзнание.

Старият шляхтич наскоро се убеди със собствените си очи, че това е било при бълнуване.

По бузите на Баша цъфтеше светла руменина; привидно тя изглеждаше здрава, но очите й, макар и да блестяха, бяха мътни, сякаш зениците се бяха разтопили в бялото; бледите й ръце търсеха нещо пред себе си с еднообразно движение по завивката. Володиовски лежеше полужив в краката й.

От време на време болната мърмореше нещо тихо или изричаше по-високо някои думи, а между тях най-често се повтаряше „Хрептьов“. Несъмнено в отделни моменти й се струваше, че още пътува. Пан Заглоба се обезпокои особено от това движение на ръцете по завивката, защото в неговото несъзнателно еднообразие виждаше белег на приближаваща смърт. Той беше човек с опит и пред очите му бяха умирали много хора, но никога сърцето му не се беше късало от такава мъка, както при гледката на това цветче, което увяхваше толкова рано.

И като разбра, че само Бог може да спаси от угасване тоя живот, коленичи пред леглото и започна да се моли пламенно.

В това време дъхът на Баша ставаше все по-тежък и постепенно се превръщаше в хриптене. Володиовски скочи от краката й. Заглоба стана; двамата не си казаха нито дума, само се спогледаха в очите, а в погледите им имаше ужас. Струваше им се, че тя вече свършва, но това продължи само миг. Скоро дишането й се успокои и дори стана по-бавно.

От тоя момент те непрекъснато се намираха между страха и надеждата. Нощта се влечеше лениво. Офицерите също не си отидоха да почиват, но седяха в стаята, като или поглеждаха към вратата на стаичката, или си шепнеха помежду си, или дремеха. От време на време влизаше слуга, за да добави дърва в камината, и при всяко мръдване на дръжката на вратата те скачаха от пейките, като смятаха, че влиза Володиовски или Заглоба и че ще чуят страшните думи:

— Вече издъхна!

В това време петлите започнаха да пеят, а тя още се бореше там с треската. На разсъмване се изви страхотен вятър с дъжд и бучеше в гредите, виеше на покрива, от време на време разлюляваше пламъка в камината и изхвърляше в стаята кълба дим и искри. Призори пан Мотовидло излезе тихо, защото му предстоеше да тръгне на обиколка. Най-сетне настъпи бледен, облачен ден и освети уморените лица.

На плаца започна обикновеното движение, всред воя на вихъра се чуваше конски тропот между преградите на конюшните, теглене на геранила и войнишки гласове, но скоро се чу звънче: пристигна свещеник Камински.

Когато той влезе облечен с бял филон, офицерите коленичиха. На всички се стори, че е настанал тържествен момент, след който несъмнено ще последва смъртта. Болната не се беше свестила, та свещеникът не можа да я изповяда. Извърши само последно миропомазване, после взе да утешава малкия рицар и да го увещава да се предостави на Божията воля. Но пан Володиовски не се утеши от това, защото никакви думи не можеха да проникнат през неговата болка.