Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

— Аз съм беден слуга, но ако трябва ръцете си да изтрепя, пак ще намеря средства поне за една дървена черквичка. Защото колчем камбаните забият в нея, винаги ще си спомням Божието милосърдие — и душата ми цяла ще се разтопи в мене от благодарност!

— Дай Боже най-напред да прекараме благополучно турската война — отговори му пан Заглоба.

На това малкият рицар мръдна мустачки и отвърна:

— Господ-Бог най-добре знае какво ще го задоволи повече: ако поиска черквичка, ще ме запази, а ако предпочита моята кръв, няма да я пожаля, кълна се в Бога!

Заедно със здравето Башка си възвръщаше и доброто настроение. След две седмици тя поръча да пооткрехнат вечерта вратата на стаичката й и когато офицерите се събраха в гостната, тя се обърна към тях със сребристия си глас:

— Добър вечер, ваши милости! Вече няма да умра, нали!

— Слава на Всевишния! — отговориха воините хорово.

— Слава Боху, детино миленкая! — извика отделно пан Мотовидло, който обичаше Баша с рядко бащинско чувство, а в моменти на силно вълнение винаги говореше на украински.

— Гледайте, ваша милост панове — продължи по-нататък Баша, — какво ме сполетя! Кой би очаквал това? Цяло щастие, че се свърши така!

— Бог е бдял над невинността — обади се отново хорът през вратата.

— А пан Заглоба много пъти ми се е надсмивал, че предпочитам сабята пред къделята. И таз добра! Много щяха да ми помогнат къделята и иглата! А пък аз се проявих напълно по рицарски, нали?

— И ангел не би се проявил по-добре!

По-нататъшният разговор бе прекъснат от пан Заглоба, който затвори вратата на стаичката, понеже се страхуваше да не би Баша да се преумори. Но тя се разфуча срещу него като котка, защото имаше желание да разговаря и още повече да слуша похвали за своята храброст и енергия. Сега, когато опасността беше минала и бе станала само спомен, Баша се гордееше особено много с подвига си пред Азия и на всяка цена искаше да я хвалят. Много пъти тя се обръщаше и към малкия рицар, допираше пръст до гърдите му и казваше с израз на разгалено дете:

— Хвали ме за храбростта ми!

И той послушно я хвалеше и я милваше, целуваше по очите и по ръцете, докато най-сетне пан Заглоба, при все че сам се разчувстваше над нея безкрайно много в душата си, преструваше се на възмутен и започваше да мърмори:

— Аа! Тя съвсем ще се размекне като восък на огън!… Общата радост в Хрептьов поради спасението на Баша се помрачаваше само от мисълта за злото, което е извършила на Жечпосполита измяната на Азия Тухайбейович, и за страшната съдба на пан Нововейски, на двете пани Боски и на Евка. Баша се измъчваше много от това, а заедно с нея и всички, тъй като рашковските събития бяха подробно известни вече не само в Хрептьов, но в Каменец и по-далече. Преди няколко дни в Хрептьов беше спрял пан Мишлишевски, който въпреки предателството на Азия, на Кричински и Адурович не губеше надежда, че ще успее да привлече на полска страна другите липковски ротмистри. Веднага след пан Мишлишевски пристигна пан Богуш, а след тях дойдоха вести направо от Могильов, от Ямпол и от самия Рашков.

В Могильов пан Гоженски, явно по-добър воин, отколкото оратор, не се оставил да бъде изненадан. Той доловил заповедта на Азия до останалите на гарнизон в Могильов липковци, сам ги нападнал с шепата си мазурска пехота и ги избил или взел в плен; освен това изпратил предупреждение в Ямпол, та и тоя град оцелял. Наскоро след това войските се завърнали. Така че само Рашков паднал жертва. Володиовски току-що беше получил оттам писмо от пан Бялогловски, с което той съобщаваше за тамошните събития и за други неща, които засягаха цялата Жечпосполита.

„Добре, че пристигнах тук (пишеше между другото пан Бялогловски), защото Нововейски, който ме заместваше, сега не би бил в състояние да изпълнява тая функция. Той прилича повече на скелет, а не на човек и положително ще загубим този голям рицар, защото го е притиснала болка свръх неговите сили. Баща му е заклан, сестра му опозорена, подарена от Азия на Адурович, а панна Боска Азия взел със себе си. С тях е вече свършено, дори да успеем да ги освободим от робство. Знаем това от един липковец, който при преминаването през реката си изкълчил врата и уловен от нашите, изпя всичко, когато го сложиха на жарава. Азия Тухайбейович, Кричински и Адурович отишли чак някъде при Адрианопол. Нововейски иска да се изтръгне от ръцете ми, като казва, че трябвало да хване Азия дори всред султанския стан и да му плати. Той винаги е бил упорит и решителен, та сега не му се чудя: нали се отнася до панна Боска, чието нещастие всички обливаме с обилни сълзи, защото беше мило момиче и не зная дали има сърце, което да не бе спечелила тук. Все пак аз въздържам Нововейски и казвам, че Азия сам ще дойде при него, тъй като войната е сигурна, а сигурно е и това, че ордите ще тръгнат напред. Имам сведения от Молдавия, от перкулабите, а и от турски търговци, че войската вече започвала да се събира при Адрианопол. Множество орди. Прииждала също така турска конница, която те наричат «спахии», а самият султан щял да дойде с еничарите. Ваша милост благодетелю! Това ще бъде безброен мравуняк, защото ще тръгне целият Изток, а у нас войската е шепа. Цялата ни надежда е в каменецката опора, която дай Боже да е укрепена както трябва. В Адрианопол е вече пролет, а у нас наближава, защото валят проливни дъждове и тревата никне. Аз отивам в Ямпол, тъй като Рашков е само куп пепел и човек няма къде глава да подслони, нито какво в уста да сложи. Освен това мисля, че скоро ще ни приберат от всички фортове.“