Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

Целия ден смъртта се въртеше над Баша. Както паяк, скрит някъде в мрачните ъгли на потона, изпълзява понякога на светлина и по невидима нишка се спуска надолу, така понякога изглеждаше, като че ли ей сега смъртта ще се спусне над главата на Баша. И неведнъж на околните се струваше, че сянката й вече пада върху челото на Баша, че тая светла душичка вече разперва криле, за да отлети от Хрептьов някъде в безкрайните простори, в отвъдната страна на живота; после смъртта отново като паяк се криеше под потона и надеждата изпълваше сърцата.

Но това беше непълна и само временна надежда, защото никой не смееше да повярва, че Баша ще преживее болестта. Не се надяваше и Володиовски, ето защо болката му стана толкова голяма, че пан Заглоба, макар сам да беше изключително угнетен, започна да се страхува и да моли офицерите да се грижат за него.

— За Бога! Пазете го — казваше той, — защото може да се мушне с нож!

Наистина Володиовски съвсем не мислеше за такова нещо, но разкъсан от скръб и болка, непрекъснато се питаше:

„Как мога да живея аз, когато тя си отива? Как мога да пусна само най-милото ми същество? Какво ще каже тя, когато се огледа там и няма да ме намери при себе си?“

И като размишляваше така, той желаеше от цялата си душа да умре заедно с нея, защото както не можеше да си представи живота на земята без нея, така не разбираше как би могла тя да бъде щастлива без него в отвъдния живот и да не копнее по него.

След пладне зловещият паяк отново се скри под потона, червените петна по бузите на Баша позагаснаха, а огънят спадна дотолкова, че болната се свести малко.

Някое време тя лежа със затворени очи, после ги отвори, погледна малкия рицар в лицето и попита:

— Михалко, аз в Хрептьов ли съм?

— В Хрептьов, скъпа! — отговори Володиовски, като стискаше зъби.

— И ти наистина ли си при мене?

— Наистина! Как се чувстваш?

— Ах, добре!…

Изглежда, че сама не беше сигурна дали поради треската не й се мяркат измамни видения. Но от тоя момент тя се свестяваше все повече и повече.

Вечерта вахтмистър Люшня пристигна с хората си и изтърси от един чувал пред къщата каменецкия лекар заедно с лекарствата му. Лекарят беше едва жив. Но като разбра, че не се намира в разбойнически ръце, както мислеше, а е бил извикан по тоя начин при болна, наскоро му минаха повдиганията и той се залови пъргаво с лекуването, особено когато пан Заглоба му показа в едната си ръка кесия, пълна с дукати, в другата пълен пистолет и му рече:

— Това е наградата за живота й, а това за смъртта!

И още същата нощ, почти призори, зловещият паяк се скри някъде веднъж завинаги; вместо това присъдата на лекаря: „Ще боледува дълго, но ще оздравее“ — прозвуча като радостно ехо по целия Хрептьов. Когато Володиовски чу това за пръв път, падна на земята и така се разрида, та човек можеше да помисли, че плачът ще разкъса гърдите му; а на пан Заглоба така му прилоша от радост, че лицето му се покри с пот и той едва успя да извика: „Дайте да пия!“ Офицерите почнаха да се прегръщат един друг.

А на плаца отново се събраха драгуните, редниците и казаците на пан Мотовидло. Едва можеха да ги въздържат да не викат. Те искаха непременно да покажат по някакъв начин радостта си и започнаха да молят да им дадат няколкото затворени в хрептьовските изби разбойници, за да ги обесят за здравето на „пани“.

Но малкият рицар отказа.

Още една седмица Баша боледува толкова тежко, че — ако не бяха уверенията на лекаря — и малкият рицар, и пан Заглоба щяха да предполагат, че пламъчето на нейния живот ще угасне всеки миг. Едва след изтичането на това време на нея й стана значително по-добре; съзнанието й се върна напълно и макар лекарят да предвиждаше, че ще трябва да лежи месец, дори месец и половина, все пак сигурно беше вече, че ще оздравее напълно и ще възстанови по-раншните си сили.

Володиовски, който през боледуването й не се отдалечаваше дори на една крачка от възглавницата й, я обикна след тия страдания още по-пламенно — ако изобщо това беше възможно — и само нея виждаше на тоя свят. Навремени, когато седеше при нея, когато гледаше това личице, още слабо и бледо, но весело, тия очи, в които с всеки изтекъл ден се връщаше някогашният огън, на него му идеше и да се смее, и да плаче, и да крещи от радост:

— Оздравява моята единствена Башка, оздравява!

И се хвърляше към ръцете й, а понякога целуваше тия клети малки стъпалца, които толкова храбро бяха газили през дълбоките снегове към Хрептьов — с една дума, обичаше я и я почиташе небивало. Чувстваше се също така страшно задължен към провидението и веднъж каза пред пан Заглоба и офицерите: