Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

— Според мене по-добре да не беше заминавала. Много ми е лихо 219 219 В случая — странно, непривично (бълг. диал.). — Бел. elemag_an в Хрептьов без нея.

— А защо ме съветваше да я пусна, ваша милост?

— Не измисляй, Михале! Това стана по твой ум…

— Стига само да се върне здрава!

При тия думи малкият рицар въздъхна и добави:

— Здрава и колкото може по-скоро!…

Внезапно вратата скръцна и някакво дребно, окаяно, дрипаво, покрито със сняг създание започна да пищи жално на прага:

— Михале, Михале!…

Малкият рицар скочи, но в първия миг така се слиса, че застана като вкаменен на място, разпери ръце, замига с очи — и стоеше.

А тя се приближи, като говореше с усилие, по-скоро стенеше:

— Михале!… Азия измени… Искаше да ме отвлече… но аз избягах и… помощ!

След тия думи тя се олюля и падна като мъртва на земята; тогава той скочи, грабна я като перо на ръце и викна пронизително:

— Христе милостиви!

Но нейната бедна, посиняла глава увисна безжизнено на ръката му. Тогава той, сметнал, че вече държи само труп в прегръдките си, зарева със страхотен глас:

— Башка умря!… Умря!… Помощ!…

Вестта за пристигането на Баша се разнесе като гръм из Хрептьов, но никой освен малкия рицар, пан Заглоба и прислужничките не я видя нито тая вечер, нито през следващите.

След припадането й при прага на стаята тя се свести само дотолкова, че можа поне с няколко думи да разкаже как и какво й се беше случило, но веднага след това започна наново да губи съзнание, а след един час, въпреки че я свестяваха по всякакви начини, затопляха я, пояха я с вино, опитваха се да я хранят, тя вече не познаваше дори мъжа си и нямаше съмнение, че за нея започва дълго и тежко боледуване.

В това време целият Хрептьов се развълнува. Узнали, че „пани“ се е върнала полумъртва, войниците се изсипаха на плаца като рой пчели; всички офицери се събраха в гостната стая, шепнеха си тихо и чакаха нетърпеливо новини от съседната стаичка, в която се намираше Баша. Дълго време обаче не можеха да узнаят нищо. Наистина от време на време бързо прибягваха прислужнички или до кухнята за топла вода, или до аптечката за пластири, помади и мехлеми, но те не се оставяха да ги спрат. Несигурността легна тежка като олово върху всички сърца. Все по-големи тълпи, дори от селото, се събираха на плаца; въпроси обикаляха от уста на уста: пръсна се вестта за измяната на Азия и че „пани“ се спасила с бягство, но бягала цяла седмица, без да се храни и без да спи. При тая вест гърдите се надигнаха от ярост. Докато накрая групите войници ги обзе странен и страшен кипеж, сподавян от страха, да не би шумното му избухване да влоши здравето на болната.

Най-сетне след дълго очакване при офицерите излезе пан Заглоба със зачервени очи и настръхнала коса, доколкото му беше останала на главата, а те се втурнаха към него и веднага се сипнаха тихи, трескави въпроси:

— Жива ли? Жива ли е?

— Жива — отговори старецът, — но един Бог знае дали след час…

Тук гласът му пресекна в гърлото, долната му устна се затресе, внезапно той се хвана с ръце за главата и седна тежко на пейката.

После сподавени хълцания разтърсиха гърдите му.

При тая гледка пан Мушалски грабна пан Ненашинец в прегръдките си, макар че не го обичаше много, и нададе тих вой, а пан Ненашинец го последва веднага. Пан Мотовидло изблещи очи, сякаш искаше да погълне нещо, но не можеше, пан Снитко започна да разкопчава жупана си с разтреперани ръце, а пан Громика вдигна ръце нагоре и се заразхожда по стаята.

Войниците съзряха през прозореца тия белези на отчаяние и като сметнаха, че пани вече е умряла, започнаха да шумят и да се вайкат. Щом чу този шум, пан Заглоба веднага изпадна в гняв и изскочи на плаца, сякаш хвърлен с прашка.

— Тихо, негодници! Дано ви гръм избие! — извика той със сподавен глас.

И те замлъкнаха веднага, защото разбраха, че още не е време за плач, но не се махаха от плаца. А пан Заглоба се върна в стаята поуспокоен и отново седна на пейката.

В тоя момент една прислужница се показа на вратата на стаичката.

Пан Заглоба се втурна към нея.

— Какво става там?

— Спи.

— Спи ли? Слава Богу!

— Може би ще даде Бог…

— Какво прави пан командирът?

— Пан командирът е при леглото.

— Добре! Тръгвай за каквото са те пратили!

Пан Заглоба се обърна към офицерите и каза, като повтаряше думите на жената:

— Може би Всевишният ще се смили. Спи! Известна надежда почва да се явява у мене… Ох!…