Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

Тя само непрестанно молеше Бога да е вече близо, тъй като чувстваше, че още малко време ще издържи усилията, студа, безсънието и най-сетне глада; от три дни тя се хранеше само със семето и при все че го беше много пестила, последното зрънце беше изяла тази сутрин и в торбичката вече нямаше нищо.

Сега можеше да се храни и топли само с надеждата, че Хрептьов е близо. Освен надеждата навярно я топлеше и треската. Баша много добре усещаше, че има треска, защото макар времето да се застудяваше все повече и дори мраз да сковаваше всичко, ръцете и краката й, които в началото на пътуването бяха вкочанясали, сега пламтяха и я измъчваше силна жажда.

„Стига да не загубя съзнание — казваше си тя, — стига поне за последния си дъх да стигна до Хрептьов, да видя Михал, а после да става волята Божия…“

Отново трябваше да преминава през многобройни потоци и реки, но те бяха или плитки, или замръзнали; при някои от тях отгоре течеше вода, а отдолу имаше твърд и здрав лед. И все пак най-много от всичко тя се страхуваше от тия преминавания, защото и конят, колкото и да беше безстрашен, явно се боеше от тях. Когато влизаше във водата или стъпваше върху лед, той пръхтеше, свиваше уши, често пъти се противеше, а като го принудеше, влизаше предпазливо, слагаше бавно крак след крак и душеше с разширени ноздри.

Беше вече късно след пладне, когато Баша при преминаването си през една гъста гора се спря пред някаква река, по-голяма от другите и преди всичко много по-широка. Според нейните предположения това можеше да бъде или Лядава, или Калусик. Щом я видя, сърцето й заби от радост. Във всеки случай Хрептьов трябваше да е наблизо; дори и да беше го отминала, Баша можеше да се смята за спасена, защото там и страната беше повече заселена, и от хората можеше да се страхува по-малко. Реката, доколкото Баша можеше да обхване с поглед, имаше стръмни брегове, само на едно място като че имаше чакъл и скованата от лед вода преливаше леко на брега, сякаш разлята в плитък и широк съд. Бреговете бяха напълно замръзнали, само по средата течеше широка ивица вода, но Баша се надяваше, че ще намери под нея лед както обикновено.

Конят влезе с малко упорство, както при всяко преминаване през река, отпусна надолу врат и душеше с ноздри снега пред себе си. Когато стигнаха до течащата отгоре вода, Баша коленичи според обичая на седлото, хвана се с две ръце за предната издадена част.

Водата заплиска под копитата. Ледът под нея беше наистина твърд, изгладен от водата; копитата удряха в него като в камък, но, изглежда, че клинците на подковите се бяха притъпили от дългия и на места скалист път, та конят веднага започна да се подхлъзва; краката му се разкрачиха, сякаш бягаха изпод него; внезапно той падна напред, та чак ноздрите му се потопиха във водата, вдигна се, пак падна, тоя път назад, отново скочи, но уплашен взе да се хвърля и да удря отчаяно с копита. Баша дръпна юздата и тогава се чу глух трясък и задните крака на коня потънаха в дълбочината чак до хълбоците.

— Боже Господи! — викна Баша.

Конят, който още се намираше с предните крака на твърда почва, направи страшни усилия, но, изглежда, че парчетата лед, върху които искаше да се покатери, сега започнаха да се измъкват изпод краката му, защото той хлътна по-дълбоко и запъшка хрипливо.

Баша имаше още толкова време и хладнокръвие, че се хвана за гривата на жребеца и по врата му се измъкна на здравия лед през коня. Там падна и се намокри във водата. Но когато стана и усети твърда почва под краката си, знаеше, че е спасена. Искаше дори да спаси и коня, та се наведе, хвана поводите и като се оттегляше към другия бряг, започна да ги дърпа с всички сили.

Но конят потъваше в дълбочината и вече не можеше да измъкне от нея дори предните си крака, за да ги закачи за здравия досега ръб на леда. И поводите се изпъваха все по-силно, а той потъваше все повече. Най-сетне потъна съвсем, само шията и главата стърчаха над леда. Накрай започна да стене почти с човешки глас, като при това показваше зъбите си; очите му гледаха Баша с неописуема тъга, сякаш искаше да й каже: „Няма вече спасение за мене; пусни поводите, защото ще повлека и тебе…“

Наистина нямаше за него спасение и Баша трябваше да пусне поводите.

После, когато той се скри съвсем под леда, тя излезе на другия бряг, седна под един оголен от листата храст и заплака като дете.

За момент енергията й беше съвсем сломена. Освен това оная горчивина и оная мъка, които бяха изпълнили сърцето й след срещата с хората, сега я обзеха още по-силно. Ето че всичко я преследваше: неизвестността на пътя, мракът, стихиите, човекът, звярът — само Божията ръка, изглежда, бдеше над нея. И Баша бе вложила в тая добра, сладка бащинска опека цялото си детско доверие, но сега и то я излъга. Това беше чувство, което Баша не изрази ясно, но затова пък го изпитваше още по-силно със сърцето си.