Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

— Слава Богу! — обади се Баша.

— На вікі віків.

— А как се нарича този хутор?

— Защо трябва да се нарича? Къща!

— А далече ли е до Могильов?

— Ми не знаем…

Тук по-старият започна да се взира внимателно в лицето на Баша. Понеже беше облечена по мъжки, той я взе за юноша и веднага по лицето му се появи дързост и жестокост на мястото на предишния страх.

— А що ви такій молоденкій, пане рицар?

— А тобі що?

— И сам пътувате? — каза селянинът и пристъпи крачка напред.

— Войска иде след мене.

Той се спря, погледна към огромната поляна и отвърна:

— Не е вярно. Няма никого.

След тия думи пристъпи още няколко крачки; полегатите му очи засветиха мрачно, а в същото време сви уста и почна да имитира гласа на пъдпъдък, явно искаше да повика по тоя начин някого.

Всичко това се видя на Баша извънредно зловещо, затова, без да се колебае, насочи пищовите си към гърдите му.

— Мълчи, че ще загинеш!

Селянинът млъкна, нещо повече — веднага се просна на земята. Същото направи и умопобърканото момче, но то от страх нададе вой като вълк. Може би умът му навремето да се беше побъркал от някаква уплаха, защото сега виенето му звучеше като страхотен ужас.

Баша пусна конете и се понесе като стрела. За добра чест гората не беше обрасла с ниски храсти, а дърветата бяха редки. Скоро засвети нова поляна, тясна, но много дълга. Конете, нахранили се при копата, бяха добили нови сили и летяха като вихър.

„Ще изтичат до къщата, ще яхнат коне и ще ме преследват“ — мислеше Баша.

Утешаваше я само това, че конете й вървят добре и че от мястото, където беше срещнала тия хора, до хутора беше доста далече.

„Докато стигнат до къщата, докато изведат конете, аз ще бъда на една или две мили от тях, ако се движа бързо.“

И наистина беше така. Но когато изтекоха няколко часа и Баша се убеди, че не е преследвана, и забави движението, силен страх, страшна угнетеност овладя сърцето й, а очите й се напълниха със сълзи.

Тая среща й показа какви са хората по тия места и какво би могло да очаква от тях. Наистина това не беше изненада за нея. И от собствен опит, и от разказите в Хрептьов знаеше, че някогашните спокойни заселници или бяха избягали от тия пустини, или войната ги беше унищожила, а които са останали, живеят при непрекъснати военни тревоги, всред страхотна домашна буря и татарски нападения, в отношения, при които човекът за човека е вълк, без черкви, без вяра, без други примери освен примерите на масови избивания и пожарища, без да познават друг закон освен закона на пестника, бяха се лишили от всички човешки чувства и бяха подивели като горски зверове. Баша добре знаеше това: и все пак самотният човек, заблудил се в пустинята, потискан от глада и студа, несъзнателно търси помощ преди всичко от себеподобните си същества. Така и тя, когато видя оня дим, който показваше, че там има човешко жилище, несъзнателно, последвала първия порив на сърцето си, поиска да върви нататък, да поздрави обитателите с Божието име и да подслони под техния покрив уморената си глава. Но жестоката действителност й се озъби веднага като зло куче; затова сърцето й се изпълни с горчивина и сълзи на мъка и разочарование наляха очите й.

„Отникъде помощ, само от Бога — помисли тя, — дано да не срещам вече хора!“

После се замисли защо оня селянин взе да имитира гласа на пъдпъдък: без съмнение наблизо е имало и някакви други хора, които той е искал да повика. Спомни си, че се намира в свърталище на разбойници, които, прогонени от крайречните долища, изглежда, са се скрили из горите по-навътре в страната, където съседството с широката степ им осигуряваше по-голяма безопасност и по-лесно бягство при нужда.

„Но какво ще стане — питаше се Баша, — ако срещна неколцина или повече? Мускетът — значи, един, два пищова — още двама, сабята — нека да бъдат още двама… Но ако са повече, ще загина от страшна смърт.“

И както по-преди всред нощта и страховете бе желала да се съмне час по-скоро, така сега чакаше с копнеж здрача, който можеше по-лесно да я скрие от злите очи.

На два пъти още през време на упоритата езда й се случи да минава наблизо покрай хора. Веднъж видя накрая на високата равнина петнайсетина къщи. Може би в тях дори да не живееха разбойници по занаят, но тя предпочиташе да ги отмине в галоп, защото знаеше, че и селяните не са много по-добри от разбойниците; втория път дочу удари на брадви, които сечеха дърва.

Най-сетне желаната нощ покри земята. Баша беше вече толкова уморена, че когато се намери на гола, необрасла с гори степ, си каза: