Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

Нощта, отначало много тъмна, постепенно ставаше все по-ясна и най-после през рядката мъгла замигаха звезди. За Баша това беше необикновено благоприятно, защото преди всичко страхът й намаля и, второ, като гледаше Голямата мечка, можеше да се насочва по нея към север, тоест към Хрептьов. Тя оглеждаше околността и заключи, че вече се е отдалечила доста много от Днестър, защото тук имаше по-малко скали, страната беше по-просторна, имаше повече обли възвишения, обрасли с дъб, и начесто широки равнини.

Все пак тя трябваше да преминава едно след друго долища и в тях се спускаше винаги със страх в сърцето, защото долу беше тъмно и цареше суров, пронизителен студ. Някои от тях бяха толкова стръмни, че й се налагаше да ги заобикаля, поради което често губеше много време и пътят се увеличаваше.

По-лошо беше обаче с потоците и рекичките, цяла мрежа от каквито течеше от изток към Днестър. Всички бяха размразени и конете пръхтяха боязливо, когато влизаха нощем в непозната, с неизвестна дълбочина вода. Баша ги преминаваше само на ония места, където ниският бряг даваше възможност да се предположи, че широко разлятата вода е плитка. И в повечето случаи биваше така; но при някои бродове водата стигаше досред конския корем; тогава Баша коленичеше по войнишки обичай върху седлото и като се държеше с ръце за предната му издатина, гледаше да не намокри краката си. Но това не навсякъде й се удаде и скоро студът взе да я пронизва от стъпалата до коленете.

— Дай Боже да се съмне, ще тръгна по-бързо! — повтаряше си тя непрекъснато.

Най-сетне излезе на просторна равнина, обрасла с рядка гора, и като видя, че конете вече едва влекат краката си, спря се да почине. Двата жребеца мигновено протегнаха шии към земята, издадоха напред по един преден крак и лакомо заскубаха мъха и увехналата трева. В гората цареше пълна тишина, прекъсвана само от шумното дишане на конете и от хрупкането на тревата в мощните им челюсти.

След като утолиха или по-скоро залъгаха първия си глад, двата жребеца явно имаха желание да се потъркалят, но Баша не можеше да задоволи това им желание. Тя дори не смееше да поотпусне коланите им и сама да слезе на земята, защото искаше да бъде готова всеки миг да продължи бягството.

Прехвърли се обаче на коня на Азия, защото нейният жребец я беше носил от последната почивка дотук и макар че беше силен и в жилите му течеше благородна кръв, все пак беше по-деликатен от другия.

След като смени коня и при неколкократното преминаване през потоци утоли жаждата си, Баша усети глад, та захвана да яде семето, което намери в торбичка при седлото на Тухайбейович. То й се стори много вкусно, макар и малко вгорчено, и тя го ядеше и благодареше на Бога за тая неочаквана храна.

Но ядеше пестеливо, за да й стигне чак до Хрептьов. Веднага след това сънят с непреодолима сила започна да слепва клепачите й, но заедно с това, понеже движението на коня престана да я топли, прониза я силен студ. Краката й съвсем вкочанясаха; усещаше и безкрайна умора в цялото си тяло, особено в кръста и ръцете, пресилени при борбата й с Азия. Овладя я необикновена немощ и очите й се притвориха.

Но след малко ги отвори насила.

„Не! Ще спя през деня, през време на пътуването — помисли тя, — защото, ако заспя сега, ще измръзна…“

Мислите й обаче се размътваха все повече или се трупаха едни връз други и представяха безредни картини, в които гората, бягството и преследването, Азия, малкият рицар, Евка и последните събития се смесваха полунасън-полунаяве. Всичко това се носеше някъде напред, както се носи вълна, гонена от вятъра, а тя, Баша, тичаше заедно с всичко без страх, без радост, сякаш така бе уговорено. Азия уж я гонеше, но същевременно разговаряше с нея и се тревожеше за конете; пан Заглоба се сърдеше, че вечерята ще изстине, Михал показваше пътя, а Евка пътуваше зад тях в шейна и ядеше фурми.

После тия лица се губеха все повече, сякаш започна да ги закрива някаква мъглива завеса или здрачина — и постепенно изчезваха; остана само някаква чудновата тъмнина, защото макар погледът да не можеше да я пробие, тя все пак изглеждаше празна и проточена до някъде безкрайно далече… Тя проникваше навсякъде, проникваше след това в главата на Баша и изпогаси в нея всички видения, всички мисли, както повеят на вятъра гаси фенерите, които горят нощем на открито.

Баша заспа, но може би за нейно щастие преди студът да замрази кръвта в жилите й, събуди я необикновен шум. Конете са дръпнаха внезапно: изглежда, че в гората ставаше нещо необикновено.