Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

В един миг Баша се събуди напълно, грабна мускета на Азия и почна да се ослушва наведена над коня, съсредоточена и с разширени ноздри. Тя беше от оня вид хора, у които всяка опасност още в първия миг будеше бдителност, смелост и готовност за защита.

Но тоя път, след като се поослуша по-внимателно, тя се успокои веднага. Шумът, който я бе събудил, беше грухтене на диви свине. Може би вълци се прокрадваха към малките прасета или глигани бяха започнали да се бият за свинки, но изведнъж цялата гора заехтя. Този шум несъмнено се вдигаше доста далеко, обаче всред нощната тишина и всеобщата заспалост той изглеждаше толкова близък, че Баша слушаше не само грухтенето и квиченето, но и силното сумтене на буйно задъханите ноздри. Внезапно се чу грохот, тропот, трясък на трошени храсти и цялото стадо, макар невидимо за Баша, премина бегом наблизо и потъна в недрата на огромната гора.

В миг у непоправимата Баша, въпреки страшното й положение, се пробуди ловната жилка и й стана мъчно, че не видя преминаващото стадо.

„Да си погледа човек малко — каза тя в себе си, — но няма нищо! Щом пътувам така през горите, сигурно ще видя още нещо…“

И едва след тая мисъл си каза, че е по-добре да не вижда нищо, а да бяга колкото може по-бързо, затова се впусна в по-нататъшен път.

По-дълго не можеше и да стои, понеже студът я пронизваше все по-болезнено, а движението на конете доста я затопляше и сравнително малко я изморяваше. Конете обаче, които бяха успели да си отскубат само шепа мъх и замръзнала трева, тръгнаха много недоволно и с наведени глави. През време на престоя скреж беше покрил хълбоците им и изглеждаше, че едва влекат краката си. Та нали от почивката по пладне бяха вървели почти безспирно.

След като премина поляната с очи, впити в Голямата мечка, Баша потъна в гора, която не беше особено гъста, но бе хълмиста, прорязана от тесни долища. Стана и по-тъмно не само поради сянката, която хвърляха клонестите дървета, но и защото изпаренията се бяха вдигнали от земята и закрили звездите. Трябваше да пътува слепешката. Само долищата даваха на Баша някакво указание, че се движи в правилна посока, защото тя знаеше, че всички те отиват от изток към Днестър, така че пресича ли непрекъснато през тях, движеше се все към север. Тя обаче помисли, че въпреки това указание, все пак я застрашава или прекалено отдалечаване от Днестър, или прекалено приближаване към него. И едното, и другото можеше да бъде опасно, защото в първия случай би трябвало да удължи страшно пътя, а в противен случай можеше да стигне в Ямпол и там да попадне във вражески ръце.

Баша обаче нямаше ни най-малко понятие дали още се намира пред Ямпол или беше точно на една линия с него, или пък го бе оставила зад себе си.

„По-лесно ще разбера, когато отмина Могильов — казваше си тя, — защото той е разположен в голям и проточен надалеко дол, та може би ще го позная.“

После погледна към небето и продължи мислено:

„Дай ми, Боже, да се промъкна отвъд Могильов, защото там вече започва владичеството на Михал, там вече нищо няма да ме уплаши.“

В това време нощта стана още по-тъмна. Добре, че върху горската настилка тук вече имаше сняг и на белия му фон можеха да се различават тъмните стъбла на дърветата, по-ниските клони, за да бъдат избягвани. Баша обаче трябваше да се движи по-бавно и поради това в душата й отново нахлуха ония страхове от нечистите сили, които смразяваха кръвта й в началото на нощта.

„Ако видя блеснали очи ниско — каза тя на уплашената си душа, — това е нищо! Ще е вълк; но ако бъдат на височината на човека…“

И в тоя миг викна високо:

— В името на Отца и Сина!…

Защото това може би беше самоизмама или може би дива котка седеше на клон, но Баша видя съвсем ясно две светнали очи на височината на човек.

От уплаха й причерня, но когато прегледа отново, вече не се виждаше нищо, само някакъв шумол се чуваше между клоните, само сърцето й биеше в гърдите толкова силно, сякаш искаше да ги разкъса.

И тя все пътуваше и пътуваше и въздишаше за дневната светлина. Нощта обаче се точеше безкрайна. Скоро след това отново река прегради пътя й. Баша беше вече доста далече зад Ямпол, край брега на Росава, но тя не знаеше къде се намира, отгатваше само, че все пак непрекъснато се движи към север, щом е попаднала на нова река. Отгатваше също така, че нощта трябва да е вече към края си, защото беше станало много студено; изглежда, че наставаше мраз, мъглата изчезна и звездите се показаха отново, само че светеха с по-бледа, несигурна светлина.