Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

„Тук няма да си строша главата в някое дърво, та сега ще поспя, дори и да замръзна.“

Когато вече притваряше очи, стори й се, че някъде там в далечината вижда няколко черни точици върху белия сняг, които се движат в разни посоки. Тя преодоля съня още за миг.

— Това са навярно вълци — измърмори тихо.

Но преди да измине още двайсетина крачки, тия точки изчезнаха — тогава тя веднага заспа толкова дълбоко, че се събуди едва когато конят на Азия, който беше яхнала, зацвили под нея.

Тя се огледа наоколо; намираше се в началото на гора и се бе събудила навреме, защото иначе можеше да се удари в някое дърво.

Изведнъж забеляза, че другият кон го няма при нея.

— Какво е станало? — извика тя силно разтревожена.

А бе станало нещо много просто: Баша наистина беше вързала поводите на юздата за седлото на коня, върху който седеше, но вкочанясалите й ръце не бяха успели да завържат здраво възела; после поводите се бяха развързали и умореният кон бе останал назад, за да търси храна под снега или да легне.

Добре, че Баша носеше пищовите не в кобурите на седлото, а в пояса си; рогът с барут и торбичката с останалото семе също бяха при нея. В края на краищата бедата не беше толкова страшна, защото конят на Азия наистина отстъпваше по бързина на нейния жребец, но несъмнено беше по-издръжлив на труд и студ. Въпреки това на Баша й стана мъчно за любимия жребец и в първия момент реши да го потърси.

Учуди я обаче, че изобщо не го видя, когато огледа степта, при все че нощта беше с необикновена видимост.

„Че е останал, останал е — помисли тя, — сигурно не е избързал напред, а трябва да си е легнал в някоя вдлъбнатина и затова не го виждам.“

Конят, който яздеше, зацвили втори път, при което някак затрепера и наостри уши, но от степта му отговори мълчание.

„Ще отида да го потърся!“ — каза си Баша. И вече обърна коня си назад, когато внезапно я овладя неочаквана тревога и сякаш някакъв човешки глас викна: „Баша, не се връщай!“

В същия миг други зловещи гласове, близки, които сякаш излизаха изпод земята, нарушиха тишината; това бяха виения, хъркания, скимтения, стонове, най-сетне страхотно изцвилване, късо, прекъслечно… Всичко това беше още по-страшно, защото в степта не се виждаше нищо. Студена пот обля Баша от глава до пети, а от посинелите й устни се изтръгна вик:

— Какво е това? Какво става?

Наистина тя веднага отгатна, че вълци разкъсват нейния кон, но не можеше да разбере защо не вижда това, когато — ако се съди по шумовете — то ставаше не по-далече от петстотин крачки от нея.

Но не беше време да се притичва на помощ, защото конят навярно бе вече разкъсан, а и тя трябваше да мисли за собственото си спасение; тогава Баша гръмна с единия пищов, за да уплаши вълците, и продължи пътя си. Като яздеше така, тя размишляваше върху случилото се и за миг й мина през ума, че може би не вълци са разкъсали коня й, щом тия гласове се чуваха изпод земята. При тая мисъл веднага тръпки я побиха по кръста, но тя разсъди по-добре и си спомни как насън й се мяркаше, че се спуска отгоре надолу, а после отново се изкачва нагоре.

„Така ще да е — каза си тя, — като съм спяла, сигурно съм преминала през някой не много стръмен дол, моят жребец е останал там и там са го нападнали вълците.“

Останалата част от нощта мина без приключения. Конят, който се беше понахранил със сено предната сутрин, се движеше много издръжливо и самата Баша се удивляваше на силата му. Той беше татарски кон, „вълчар“, от много добра раса и почти безгранично издръжлив. През кратките престои, които правеше Баша, ядеше всичко, без да избира: мъх, листа, гризеше дори кората на дърветата — и вървеше ли, вървеше. По поляните Баша го пускаше в галоп. Тогава стенеше по малко и дишаше шумно; задържаше ли го, лъхтеше, тресеше се и свеждаше ниско глава от умора, но не падаше.

Нейният жребец, дори да не беше загинал от вълчите зъби, не би издържал такъв път.

На другия ден, след като прочете сутрешните си молитви, Баша взе да прави сметка на времето:

„От Азия се изтръгнах в четвъртък към пладне — казваше си тя — и пътувах в галоп до настъпването на нощта; после в пътуване премина една нощ, след това цял ден, сетне отново цяла нощ, и сега започва третият ден. Хайката, дори ако е имало такава, сигурно вече се е върнала и Хрептьов би трябвало да бъде наблизо, защото аз не жалех конете.“

А след малко добави:

„О, време е, време е вече! Боже, смили се над мене!“

Понякога имаше желание да се приближи до реката, защото на брега по-лесно би се ориентирала къде се намира, но помнеше, че петдесет липковци на Азия бяха останали при пан Гоженски в Могильов, и се страхуваше. Понякога й хрумваше, че като заобикаля толкова много, може още да не е отминала Могильов. По пътя, доколкото сънят не затваряше очите й, тя наистина не забравяше да следи внимателно дали няма да попадне на много широк дол, подобен на оня, в който беше разположен Могильов, но не забеляза нищо такова; пък и долът можеше да се стеснява и да има съвсем друг вид при Могильов и друг навътре в степта, можеше да се свърши или да възвива на половин миля зад града — с една дума, Баша нямаше ни най-малко понятие къде се намира.